Родовата травма

Доскоро за бебетата се считаше, че понеже те имат все още незавършен мозък, са неспособни на човешки чувства, емоции, перцепция и съответно не преживяват раждането. Според някои психолози обаче, раждането е дълбоко запаметяващо се в подсъзнателната памет травматично събитие, оставящо отпечатък през целия живот.

За първи път Фройд прави предположението, че раждането е възможният източник на някои невротични симптоми, проявили се години след това. Тъй като обаче това предположение противоречи на възгледа му за недоразвития мозък на бебетата, той не го разглежда насериозно. Това прави един негов ученик – Ото Ранк, който посвещава своята работа на изследвания в тази област. Оттогава насам това е тема, която фокусира различни мнения, някои психолози приемат тази идея, други я отхвърлят. За едните раждането е епохално събитие в човешкия живот, което оставя дълбока следа и влияние в оформянето на характера, отношенията и поведението много години след това. За другите родовата травма не съществува, тъй като те смятат че един незрял мозък не може да я регистрира.

Последното схващане години наред е било главната пречка за разбирането на бебетата и на изключителното значение, което оказва тази най-ранна травма. То е дало и основание бебетата да се третират като безчувствени същества, физични обекти, което за съжаление продължава и до днес в много от държавните болници.

Соматичната психология обаче твърди, че тялото съдържа цялата своя история – от самото зачеване, през вътреутробния живот и раждането, през първите безсловесни години и нататък. След Ото Ранк следните психолози работят в тази област: Хендрикс, Боадела, Чембърлейн, Гроф и др., сред които е особено ценна работата на Станислав Гроф с перинаталните психични матрици (книгата „Психология на бъдещето”).

През 70-те години с напредъка на акушерството чрез работата на Лебойер и Одент, психоаналитици и психотерапевти навсякъде по света показаха, че първите впечатления след раждането са от съществено значение и че те оставят незаличими следи в по-късно формиращата се психика. Те вярват, че 90% от страховете се оформят около и по време на раждането и влияят както върху детството, така и върху живота ни на възрастни.

В книгата си „Бебетата помнят своето раждане” д-р Чембърлейн пише:


”Истината е, че това, което досега сме вярвали за бебетата не е вярно. Не сме разбирали и дори сме подценявали техните способности. В никакъв случай те не са прости същества, напротив, те са много сложни и са отвъд времето – малки създания с неочаквано големи мисли.”

Бебетата знаят много повече, отколкото предполагаме. Минути след раждането си бебето е способно да разпознае майка си по лицето и, по миризмата и, по гласът и. Макар външния свят да не е все още тъй интересен за новороденото и то да обръща повече внимание навътре към своите лични телесни усещания, които са нещо изцяло ново за него, сетивата му работят, а заедно с тях и присъщите им когнитивни процеси.

През 70-те години с напредъка на акушерството чрез работата на Лебойер и Одент, психоаналитици и психотерапевти навсякъде по света показаха, че първите впечатления след раждането са от съществено значение и че те оставят незаличими следи в по-късно формиращата се психика. Те вярват, че 90% от страховете се оформят около и по време на раждането и влияят както върху детството, така и върху живота ни на възрастни.

В този дух интерес представлява работата на Алисон Хантер и Шерли Уорд, които развиват собствен терапевтичен метод за лечение на родови и пренатални травми. Чрез създаването на подходяща атмосфера и специални дихателни техники, те подготвят условията за връщане на пациента в състоянието на първично съзнание. Концентриран върху задълбочаващото се дишане, свит в позата на ембрион, пациентът установявал контакт със своите чувства, направлявайки ги към изследване на първичната травма. Осъзнаването й давало възможност за освобождение от повтарящият се негативен модел и изграждането на ново поведение.

В хода на терапията Хантер и Уорд открили, че сценария на раждането става сценарии и на живота, като се създават известни установки във вид на схеми и които остават да действат на подсъзнателно ниво. Например: «Никога не разбирам какво всъщност става», «няма да се справя», «Всичко правя неправилно», „Tрябва да се боря, за да оживея» и т.н. По-късното повтаряне на тези установки в периода на бебешката възраст и детството ги затвърждава и фиксира, като така постепенно превръща сценария на раждането в сценарии на живота.Практиката на споменатите по-горе психолози показва, че според типа раждане, което пациентите им са имали, се формира и определена личностна нагласа. До подобен извод стигат и Ray and Mandel при изследване на влиянието на раждането върху личностните особености.

Те установяват също, че при много хора стреса от родовата травма стои потисната в дълбоката психика и не се осъзнава до зрялата възраст. По време на болест обаче или при силно психологическо сътресение или стресова ситуация, този стрес изплува на повърхността. Според Станислав Гроф това се случва когато съответната СОЕХ система, отговаряща за раждането и пренаталния опит се активира.

Според цитираните изследователи, откритието, че нашите основни нарушения водят началото си от ембрионалния живот означава, че и терапията трябва да започне оттам – за да е истински ефективна. За да намерят точката на изцеление за своите пациенти, при които преживяването на родовата травма не дава своя изцелителен ефект, Хантер и Уорд отиват още по-назад – преживяването на още по-стари пластове на живота като: зачатието, имплантацията в матката, преживените опити за аборт или заплахата от спонтанен аборт, болест на майката, сексуални проблеми на родителската двойка и т.н. Всички те създават своеобразни устновки, които се вграждат в основата на формиращата се личност. Ето някои от тях, класифицирани според авторите:

Когато зачатието бива нежелано, впоследствие може да възникне остро чувство на неудоволетвореност, а понякога сериозно психическо или физическо заболяване.

Установките са :
”Оставете ме на мира. Не искам да се раждам. Ненавиждам живота. Защо се намирам там, където не искам да бъда? Аз не би трябвало да бъда тук”.

Между зачатието и имплантацията на зиготата в матката е прехода във Фалопиевите тръби. Тук плодът е все още свободен- прикрепянето му към организма на майката чрез пъпната връв и плацентата предстои. Някои пациенти в регресия изпитвали блаженство и екстаз в този период, имало и травматични опитности обаче, свързани със засядането и трудното придвижване в тръбите.

Възможните установки тук са:
„Заседнал съм. Не мога да продължа . не искам да се прикрепям към нищо. По-добре да не достигам целта. Не вярвам в това, че трябва да се движа напред.”

Изследователите тук издигат интересна хипотеза – че процесът на раждане до някаква степен повтаря този преход и че трудното раждане е повлияно понякога и от установките, направени в този най-ранен етап от живота на новия организъм.

Намирането на мястото в матката, където ще се загнезди яйцеклетката, за да може да се претвори в човешко същество, влияе на начина, по който човек подхожда в живота.То може да бъде и: „За мен няма място. На никого не съм нужен, никъде не принадлежа и т.н.”

В този смисъл намирането на своето място в живота е особено важно. Да се намери това, към което принадлежиш – това е самият процес на изцелението. Преживяването на този процес е особено важно, тъй като веднъж намерено мястото, то основното чувство се трансформира в чувство на безопасност и защитеност вътре в утробата.

Сериозно боледуване на майката по време на бременността може да доведе до стрес, изпитван от детето през по сетнешната част от живота му. Възможно е човек цял живот да носи в своето подсъзнание болестта на майката във вид на несъзнавани спомени. За изцеление на тази ситуация е важно човек да отдели своите собствени чувства от тези на майката в този ранен период.

Установките:
„Аз съм болен. Нещо с мен не наред. Аз съм виновен, че тя е болна. Все чакам нещо, пък нищо не ми се дава.”

Когато родителите имат сексуално общуване, плодът преживява това. Ако сексът има форма на насилие, плодът изпитва психическо и физическо насилие и това формира отношението му към секса в бъдеще. Възможно е това да стане основа на травматичен опит по отношение на секса в по-сетнешния живот.

Когато майката открива, че е бременна, нейната реакция може да окаже силно влияние върху развитието на новия човешки организъм. Ако майката има съпротива и нежелание, то у ембриона възникват чувствата, че е нежелан и отблъснат. По- късно тези чувства могат да се трансформират в дълбоко и перманетно чувство за ненужност.

Установките са следните:
„Не съм нужен на никого. Никой не ме обича. Никой не ме иска. Все не се справям. Бих искал да ме няма. Аз съм нищожество. Трябва ми признание. Винаги се чувствам виновен.”

Още в края на 70-те години се получава научното потвърждение за това, че дори плода под 24–28 г.с. е високо развит организъм, който чувствително откликва дори на най-малките изменения във външната среда. Според изследователите плодът, който преживява опит за неудачен аборт знае, че неговото появяване е нежелано и че живота му е в опасност. В това отношение интересен пример е разгледан от Мари Бертен за един човек, който при най-малкото покачване на тревожността, усещал как лицето му пламва и го заливат горещи вълни. При направената психоанализа и съответната информация, дадена от майката се установило, че тя в седмия месец на бременността си взимала твърде горещи вани с цел да предизвика спонтанен аборт. След откриването на причината и съответната терапия симптомът изчезнал.

Ужасът от смъртта, чувството за заплаха и отхвърленост преследват тези хора, които минават през тази опитност. Близостта на смъртта при надвиснал спонтанен аборт може да остане като чувство за постоянно притайваща се зад ъгъла гибел.Нещастни случаи с майката по време на бременността (като падане по стълба, инциденти, катастрофи и др.) също могат да се изживеят тежко от детето вътре – като заплаха, опит за убийство. Затова е добре с помощта на регресията този опит да се интегрира в съзнанието и да се преосмисли, за да се излекуват симпомите на отхвърленост и нежеланост.

Установки:
„Тук съм по погрешка. Искам да умра. Не мога да забравя. Не искам никого да огорчавам. Искам да се разтворя, да се махна.”

В традиционната медицина типовете родови нарушения се класифицират по следния начин: тазово предлежание, използване на щипци, цезарово сечение, стимулация, преждевременно или закъсняло раждане, лицево преобръщане, приемане на лекарства и анестизиращи средства.

Сценариите на живота според тъй класифицираните проблематични ситуации са следните:

Раждането с тазовото предлежание води до намеса, свързана с насилие и поради тази причина хората родени по този начин обичат да влизат в ролята на жертва.

Установки:
„Трудно ми е да правя нещата както трябва. Винаги всичко правя наобратно. Попадам в места и ситуации, от които не мога да се избавя. Търся решение, но се чувствам незащитен. Всичко се срива. Повтарям опитите си, но живота върви неправилно. Боя се че с каквото и да се заема, няма да стане. Винаги правя неща, които не искам да правя.”

Това също е вид насилствено раждане – в края на краищата, помощта идва, но може ли да се довери човек на такъв тип помощ? За тези хора е характерна двойствеността и недоверчивостта.

Установките са следните:
„Защо всичко трябва да върша сам? Животът е постоянна борба. Трябва всичко да контролирам. Защо винаги ме принуждават да работя под такъв голям натиск?”

При цезаровото сечение човек влиза в света през друга врата. Основният проблем на хората родени по този начин е как да балансират „това го направиха другите” с „да го направя самостоятелно”. Счита се ча тези хора трудно се учат на самостоятелност и трудно си поставят граници.

Установките са:
„Няма смисъл да правя каквото и да е , нищо няма да се получи. Някой друг ще го направи. Ще чакам нещо да стане. Каквото започвам не мога да го довърша. Никога не съм в нужното време на нужното място.”

Когато раждането изкуствено се стимулира, установките са:
„Не съм готов! Не ме подтиквайте! Чувствам се безпомощен, не знам какво да правя. Големият ми проблем е че не знам как да започна. Не мога да постигна това, което искам. Не ме карайте да правя това, за което не съм готов!”

Преживяването, при което очакването за половата принадлежност не е изпълнено.

Тогава установките са следните:
„Винаги правя не това, което трябва. Всички ги разочаровам. Не съм приятен. Тя не ме иска. Аз съм в двоен капан – тя ме иска, но аз не се справям, аз съм неудачник и никога няма да мога да променя това.”Някои изследвания показват, че ако полът на детето не съответсва на силното желание на родителите, то има риск то да развие поведение по-характерно за представителите на противоположния пол, дори и да смени сексуалната си ориентация.

С правилна нагласа и подготовка това може да се избегне. Практикуването на йога по време на бременността помага за преодоляване на много от тези установки.  В сайта natalyoga.net сме предоставили информация за различни начини, с които можете да помогнете на себе си и на вашето бебе.