”Истината е, че това, което досега сме вярвали за бебетата не е вярно. Не сме разбирали и дори сме подценявали техните способности. В никакъв случай те не са прости същества, напротив, те са много сложни и са отвъд времето – малки създания с неочаквано големи мисли.”
д-р Чембърлейн
Истина е, че бебетата знаят много повече, отколкото предполагаме. Минути след раждането си бебето е способно да разпознае майка си по лицето и, по миризмата и, по гласът и. Макар външния свят да не е все още тъй интересен за новороденото и то да обръща повече внимание навътре към своите лични телесни усещания, които са нещо изцяло ново за него, сетивата му работят, а заедно с тях и присъщите им когнитивни процеси.
Всъщност това, което вижда детето е реалност много по-голяма от тази, която виждаме ние. Това е свръхреалността на Все-съществуващото. Ние сме орязали нейната тоталност заради думите, но новородените нямат думи. За тях всичко е едно неразчленимо цяло. Бебетата гледат със съзнание, но трансцендентално съзнание, през техните очи ни гледа свръхреалността. За да придобием някаква представа за тяхното състояние, ще призовем на помощ въображението.
Представете си, че сте новородено, което гледа една ябълка, държана от майка му на нивото на очите. За да стане това, забравете за думите – вие дори не знаете, че съществуват думи, които наричат този цвят червен и тази форма обла, че това изобщо е отделено по някакъв начин от всичко останало (ръката на майката, фона зад нея), което очите виждат, че на докосване това нещо е гладко и много приятно, че може дори да се вкара в устата, че има вкус. Всъщност вие не знаете дори че имате уста и че когато усещате вкуса на млякото, това е вкусово усещане, което се случва във вашето тяло. Въобще идеята за тяло ви е още чужда. Не знаете, че имате тяло и че може по собствена воля да го придвижвате, да протягате ръка, но какво е това ръка и къде точно ще я протегнете? Нещата около вас непрекъснато се променят с невероятна скорост. Свикнали на сравнително еднообразния живот в утробата, сега всеки нов звук, мирис, цвят, всяко едно докосване влиза едновременно, без никакъв филтър на реалността, който да я прави малко по-удобна и обяснима.
С течение на времето отвореното съзнание все повече започва да се затваря в посока на реалността, към която го призовава словесното описание, но по време на раждането то е напълно отворено. Много проучвания сочат, че бебетата напълно изживяват своето раждане, изживяват болката от притискането, когато минават през родилния канал, шока от смяната на средата, от срещата с изцяло непознатия и чужд свят, в който всичко е тотално различно от уютната и тъмна утроба. Те нямат обяснение за това, то просто се случва. Една психика, която е изградила чувството си за идентичност и съществуване в една среда, изведнъж се оказва в съвсем чужда среда, което е и край на идентичността, преживяване на смърт, на изчезване. Единствено майката е тази, която връща базисното усещане за сигурност, нишката на „Аза”, защото тя е все още тук, част от познатото, от живота дотук. Вярно, след прехода на раждането, тя е тотално видоизменена – досега е била преживявана отвътре, сега – по съвсем различен начин, като нещо външно, но е все пак тя – познатата. А какво би се случило, ако тя не е там?
Все още в акушерската практика не е въведен навсякъде обичаят, бебето задължително да се дава първо на майката веднага след раждането. Сякаш че премерването му и измиването му са по-важни от неговото психическо състояние, от възможността да му се помогне то да преодолее родилния шок, да се осъществи един положителен импринтинг, който е от съществено значение не само за някои видове животни, но и за човешките същества, нищо че са все още в предвербален стадий.
У нас в България все още не се обръща внимание на този важен аспект от изграждането на бъдещото същество – времето на вътреутробното му развитие и времето на неговото раждане. Макар вече да има много научни публикации за родовата травма и нейното негативно влияние, в нито една болница не се имат предвид тези важни психологически аспекти. Отделянето на бебета в друго помещение за целия период на престоя на родилката в болницата е още по- порочна практика, която показва неразбиране на последствията за уязвимата психика на бебетата. Сега повече от всякога те се нуждаят от майките си, за да може чрез тях да преживеят света като сигурно и безопасно място, а не като объркващ, враждебен и необгрижващ. По начина, който ще им повлияе да възприемат света и по-нататък в живота. След раждането за бебето майката е всичко – тя е целият му свят и връзката с нея е от изключително значение за чувството му за собствена значимост и самочувствие впоследствие.
Раждането и първите дни на новороденото са от съществено значение за благополучното развитие на бъдещия човек. Ранните етапи на онтогенезата са съществени предпоставки за оптималното развитие на новороденото. Ето защо е необходимо в първите месеци от живота да му се даде подходяща грижа. Новородено и кърмачето са в пълна зависимост от тези, които полагат грижа за тях. Те имат определени потребности, които можем да разделим на телесни и психически.
Телесните потребности са: хранене, потребност от сучене, уриниране, дефекация, потребност от физически контакт с майката, от комфортно телесно обкръжение и безопасност.
Психическите потребности са: контакт с майката, положителни емоции, общуване, потребност от сетивни впечатления – звуци, миризми, вкусове, цветове, образи, тактилни усещания и др.
Единствено майката може да даде необходимата поддръжка на своето дете като влезе в пълно съответствие с неговото психично и психосоматично развитие. Системата майка – дете е от първостепенна важност за т.нар. от Е.Фром индивидуализация, водеща до развитието на самосъзнание.
При неправилно отношение в постнаталния период, бебето може да попадне в хронична психотравмираща ситуация, която да наруши процеса на адаптация, да доведе до отклонения и забавяне в психомоторното му развитие.
Една от най-грубите грешки, които се допускат при новородените е неразбирането на това, че само в системата майка – дете е възможен процесът “индивидуализация”. За психическото развитие на детето е необходимо отношението с майката да носи топлина и любов – да бъде емоционално общуване. Ако майката е студена, със сдържани емоции, рядко го взема на ръце, или е с непоследователно и непредсказуемо поведение, тогава това отношение не способства доброто психическо развитие на детето.
В съграждането на личностните особености на детето определящо влияние има отношението на майката към него. Тя е неговото първо огледало, чрез нея детето формира основата на своето възприятие за себе си като субект. Главен признак на майчинството се явява способността на жената да се идентифицира със детето си и то не на ниво ум, а чрез преживяването на неговите състояния. Тази уникална способност е своеобразно продължение на деветте месеца симбиотично единство.
Изучаването на законите на развитие на висшата нервна дейност показва, че органите на чувствата се развиват само ако върху тях се оказва съответното въздействие. Значимите възрастни около детето са тези, които захранват неговия емоционален свят. Боулби казва “ за недиференцираната психика на детето е необходимо влиянието на психичния организатор – майката”.
За пълноценното развитие на детето не е достатъчно то да слуша реч, да вижда обекти, на него му е необходимо взаимодействие- не само майката да се обръща към него, но и да отговаря на неговото обръщение към нея, на неговата инициатива за диалог. Ласкавото отношение през първите месеци на детето е от изключителна важност за неговото правилно емоционално развитие. Невъзможността то да изпита и да прояви различните форми на любов и ласка нерядко води до емоционална отчужденост по – нататък в живота.
Липсата на възможността да се изразяват вербално съвсем не пречи на бебетата да осъществява диалог в своите първи дни. Усмивката, плачът, различните звуци, движенията на тялото създават една богата палитра от изразни средства, която всяка една майка се научава да разпознава и да реагира според желанията на своето дете. Разбира се, ако желае. Според Айнсуърт и Бел, бебето използва плача, когато всичко друго, с което може да привлече вниманието на възрастния остава без отговор като главна причина за плача е майчината неотзивчивост. Според тях, бебетата, към които се проявява повече внимание и грижа плачат най-малко. Ако майките са отзивчиви към тях, те развиват своето базисно чувство на доверие и усещането за контрол над ситуацията, чувстват се обичани и защитени, което се отразява благотворно по-нататък в живота им. Айнсуърт открива, че деца с по-отзивчиви майки били по-щастливи и радостни, когато изследвали непознати ситуации и изпитвали по-малка тревожност при раздяла. Деца, които получавали повече ласка и внимание, преживявали по-голяма радост, когато били оставяни да играят сами и да изследват света.
До подобен извод достигат и Джофа и Ваун (1982) и Меин и Касиди (1985). Техните изследвания показват, че децата, които се чувстват сигурни във връзката си с майката през първата година, в следващите периоди проявяват по-голямо любопитство и творчество, по –отворени са за общуване със своите връстници, предпочитани партньори са за игрите, а на 3-4 години се изявяват като лидери, инициатори на игрите, отнасят се с по-голяма отзивчивост към потребностите на другите деца. В отличие от тях тревожните деца били по-безучастни към игрите, по-незаинтересовани, проявявали по-малко любопитство и бързо се отказвали от преследването на своите цели.
Научете повече за бебетата, като съзнателни същества от онлайн лекцията Раждащият се човек – важността на първите мигове.