«Начинът по който човек се ражда е тясно свързан с неговия общ възглед за живота, съотношението между песимизма и оптимизма, отношението му към другите, способността му да противостои на ударите на съдбата и да постига целите си.»
Станислав Гроф
Биографичната област на психиката ни се състои от нашата съзнателна част, от паметовите следи, свързани с най-ранните детски години, юношеството и по-късния живот. Тази част от психиката ни е добре известна на традиционната психология и психотерапия, които се концентрират главно върху нея и върху индивидуалното несъзнавано (постнаталния биографичен материал, който е бил забравен или активно изтласкан). Има и още една част от психиката обаче, която независимо, че нямаме съзнателни спомени за нея, е част от нашата онтогенеза и играе активна роля във формирането ни като човешки същества. Това е предвербалния стадий, първите две-три години от нашия живот, които заедно с пренаталния период и травмата от раждането са първите формиращи сили.
Доскоро за бебетата се считаше, че понеже те имат все още незавършен мозък, са неспособни на човешки чувства, емоции, перцепция и съответно не преживяват раждането. Според някои психолози обаче, раждането е дълбоко запаметяващо се в подсъзнателната памет травматично събитие, оставящо отпечатък през целия живот.
За първи път Фройд прави предположението, че раждането е възможният източник на някои невротични симптоми, проявили се години след това. Тъй като обаче това предположение противоречи на възгледа му за недоразвития мозък на бебетата, той не го разглежда насериозно. Това прави един негов ученик – Ото Ранк, който посвещава своята работа на изследвания в тази област. Оттогава насам това е тема, която фокусира различни мнения, някои психолози приемат тази идея, други я отхвърлят. За едните раждането е епохално събитие в човешкия живот, което оставя дълбока следа и влияние в оформянето на характера, отношенията и поведението много години след това. За другите родовата травма не съществува, тъй като те смятат, че един незрял мозък не може да я регистрира. Според тях бебетата не могат да си спомнят своето раждане, тъй като мозъчната кора не е напълно миелинизирана.
Последното схващане години наред е било главната пречка за разбирането на бебетата и на изключителното значение, което оказва тази най-ранна травма. Сякаш че паметовата способност не съществува при много по-нисши форми на живот, които изобщо нямат мозъчна кора. Соматичната психология обаче твърди, че тялото съдържа цялата своя история – от самото зачеване, през вътреутробния живот и раждането, през първите безсловесни години и нататък.
„Различният опит на децата започва още с процеса на раждането: В някой от случаите майката ражда бързо и лесно, в поза, която и е удобна и съобразена с гравитацията, в друг случай лежейки по гръб, като за операция, мъчейки се да противодейства на гравитацията, която отвежда плода встрани от нейните опити за изтласкване. Последните опити отлагат раждането с няколко часа, което за детето, вече приготвено за големия скок може да се сторят цяла вечност. Последствията от това „изчакване „ могат да бъдат ужасни: цял живот този човек да страда от клаустрофобия при всеки непредвиден ход на събитията” Уиникът
През 70-те години с напредъка на акушерството чрез работата на Лебойер и Одент, психоаналитици и психотерапевти навсякъде по света показаха, че първите впечатления след раждането са от съществено значение и че те оставят незаличими следи в по-късно формиращата се психика. Те вярват, че 90% от страховете се оформят около и по време на раждането и влияят както върху детството, така и върху живота ни на възрастни.
В този дух интерес представлява работата на Алисон Хантер и Шерли Уорд, които развиват собствен терапевтичен метод за лечение на родови и пренатални травми. Чрез създаването на подходяща атмосфера и специални дихателни техники, те подготвят условията за връщане на пациента в състоянието на първично съзнание. Концентриран върху задълбочаващото се дишане, свит в позата на ембрион, пациентът установявал контакт със своите чувства, направлявайки ги към изследване на първичната травма. Осъзнаването й давало възможност за освобождение от повтарящият се негативен модел и изграждането на ново поведение.
В хода на терапията Хантер и Уорд открили , че сценария на раждането става сценарии и на живота, като се създават известни установки във вид на схеми и които остават да действат на подсъзнателно ниво. Например :» Никога не разбирам какво всъщност става», « няма да се справя», «Всичко правя неправилно», „трябва да се боря, за да оживея» и т.н. По-късното повтаряне на тези установки в периода на бебешката възраст и детството ги затвърждава и фиксира, като така постепенно превръща сценария на раждането в сценарии на живота.
Практиката на споменатите по-горе психолози показва, че според типа раждане, което пациентите им са имали , се формира и определена личностна нагласа. До подобен извод стигат и Ray and Mandel при изследване на влиянието на раждането върху личностните особености.
Те установяват също, че при много хора стреса от родовата травма стои потисната в дълбоката психика и не се осъзнава до зрялата възраст. По време на болест обаче или при силно психологическо сътресение или стресова ситуация, този стрес изплува на повърхността. Според Станислав Гроф това се случва когато съответната СОЕХ система, отговаряща за раждането и пренаталния опит се активира.
Според цитираните изследователи, откритието, че нашите основни нарушения водят началото си от ембрионалния живот, означава, че и терапията трябва да започне оттам – за да е истински ефективна. За да намерят точката на изцеление за своите пациенти, при които преживяването на родовата травма не дава своя изцелителен ефект, Хантер и Уорд отиват още по-назад – преживяването на още по-стари пластове на живота като : зачатието, имплантацията в матката, преживените опити за аборт или заплахата от спонтанен аборт, болест на майката, сексуални проблеми на родителската двойка и т.н., на които ще се спра накратко. Всички те създават своеобразни устновки, които се вграждат в основата на формиращата се личност.