Моите раждания

Тук съм описала своите три раждания, които макар и да имат сходства – и трите бяха много бързи (първите две за час и половина от първата контракция, третото – за 50 минути), интензивни, напълно естествени и активни, всъщност и много се различават – по емоционалния фон и усещането. Всичките те ме научиха, че всяко едно раждане е уникално и начина, по който малкия човек идва на света съвсем не е без значение за майката и за детето.

1. Появата на Рада – 2001г.
Беше ми любопитно – това явление – раждането. Макар, че знаех, че мога да родя и без да знам нищо за раждането, все пак предпочетох да се подготвя. Изчетох много книги, правих какви ли не упражнения и йога практики , дишания – за периода преди контракциите, по време на, за периода на изгонването и т.н., и очаквах с нетърпение най-накрая да ги приложа на практика.
Когато въпросният ден дойде – точно на термина – след цял ден разходка в парка – една внезапна болка ме стовари на стола, като така ме стегна, че даже и дъх не можех да си поема.  Това нямаше начин да се обърка с нещо друго.
„- Какво ти стана?” –  ме запита любимият.
Даже не можех да му отговоря, но то и така  си стана ясно. Следващата бе след 5 минути, бяха дълги и продължителни. Въобще не беше по правилата, според които трябваше да има по-голяма пауза,  да са по-кратки и т.н. Толкова бяха връхлитащи, че даже не можех да ходя или да си стоя на краката. Едвам се домъкнах до колата и с всяко едно друсване имах чувството че бебето ще се изтърколи.
Докато стигнем и вече бях със шест сантиметра разкритие, докато се качим в родилната зала станаха и десет – въобще изведнъж както си нямаше нищо, бебето така се разбърза да излиза, че едва смогнах да се кача на родилния стол. От първата контракция до този момент бяха минали час и петнайсет минути.
И тук малко за обстановката . Действието се развиваше в Майчин дом, 2001г. Тогава нямаше такава раждаемост, както сега, всички бяха бавни, спокойни, не бързаха. Само докато ме приемат – с документи, преглед, клизма, мина доста време. Това, което ме учуди – си спомням – е, че не можех да им отговарям на въпросите, толкова много исках да ме оставят на мира и просто да си изживявам болката на спокойствие. Добре че беше любимият – той охотно отговаряше на всички въпроси, включително и на тези, на които нямаше как да знае отговора, обясняваше колко добре съм подготвена за раждането,  колко много дихателни техники знам, а пък аз през това време и дъх не можех да си поема.
Бяхме си платили предварително за ВИП зала, защото държахме любимия да присъства . Обаче ВИП залата беше заета. Но затова пък обичайната родилна зала беше свободна и освен нас нямаше никой друг, така че за късмет той все пак бе допуснат до раждането.  През цялото време той стоеше до мене и ми напомняше да дишам, но още по-важното бе, че се целувахме дълбоко и страстно и това ми помагаше невероятно да се отпускам. Екипът беше с чувство за хумор и общо взето се забавляваше с нас.
При предварителните ни проучвания, когато ходихме да видим условията, се бяхме запознали с една акушерка – Виолета, която беше отворена за идеите за активно раждане – и сега по случайност и тя беше в екипа.
За мое учудване, столът беше удобен, можеше да се сгъва до необходимия и удобен ъгъл. Имаше и каишки за които да се хвана докато напъвам.  Качих се на него и напъните започнаха. Поех дълбоко въздух и се гмурнах.  За мен раждането беше подобно на гмуркане на голяма дълбочина. С усещането за налягането оттам, което ми помагаше да изтласкам бебето. Сякаш че всичко отвън изчезна – бях като в невидимото подводно царство на Нептун и времето бе изчезнало, както и физическите усещания. Бях вътре в собственото си тяло, съзнанието ми се устреми по пътя на родилния канал, заедно с малкото същество, което отчаяно търсеше изход. Усещах  прилив на голям увереност и сила, идещи отвътре, устременост и посока. Същевременно отвън чувах „напъвай, не напъвай” – следвах доколкото искам и мога инструкциите, и общо взето на третия напън хлъзгавото телце се изхлузи от мен и видя белия свят. Дадоха ми я веднага на гърдите – хлъзгава, лилаво – зелена, с издължен череп като на извънземна, с една дума странна, но много прекрасна форма на живот. Изчакаха връвта да спре да пулсира и тогава я прерязаха, и два след като постоя малко при мен я отнесоха за разните неотложни процедури.
Въобще, този екип си беше чист късмет.
Изводи, които си направих за себе си:
Всяко раждане е уникално, правилата са твърде общи.
Не можеш да контролираш тялото си и дишането си.
Най-добре е да се включиш на инстинктивна програма.
Можеш да се научиш да слушаш тялото си и това е най-добрата техника.

2. Появата на Раяна – 2006г.
Обаче при второто раждане нещата не протекоха по този начин. Мястото – отново същото, но след четири и половина години.  Този път Болката се появи рано сутринта в четири и двадесет., събуди ме и ми каза – Хайде!
До шест и петнайсет бяхме вече в Майчин дом.  Отново дежурните процедури, казахме, че сме за ВИП зала, което този път, уви, бе възможно. Казвам уви, защото тази ВИП зала се оказа голяма пародия. Добре, че поне първия път не бях във ВИП зала. Леглото беше като от Втората световна война, напълно хоризонтално, твърдо,  естествено без каишки, които да спомагат заемането на друга поза освен легналата, с поставки на които трябваше да си вирна краката. „Май ще раждаш надолу с главата” – ми каза любимият, за да ме окуражи.
– Извинявайте, но аз така не мога да раждам !– реших да си поискам все пак правото на глас.
За пояснение на майките, които не са и чували, че има друга алтернатива, да спомена, че това е най- болезнената, неудобна и удължаваща раждането поза, в която жената има много по-голяма вероятност  се разкъса, ако не я резнат междувременно за всеки случай. Мускулите на перинеума в тази поза не могат да се отпуснат и обикновено  почти винаги шевовете са задължителни.  Да не говорим, че гравитацията тегли бебето надолу, а майката напъва по хоризонтала – вместо силите да се обединят, те се борят една с друга.
Отговорът беше
– Вижте какво, важно е на нас да ни е удобно! Заемайте си мястото!
– Нямате ли поне някакви възглавници с които да се подпра?- се опитах все пак да извоювам някакво минимално удобство.
– Сега пък възглавници! Тук да не е хотел?
Тук мъжът ми услужливо ми постави пътната чанта отзад,  за да ми подпре гърба, поне да съм в полу-седнало положение.
– Не!!! – извика акушерката – това не е стерилно!
– Ами донесете нещо стерилно, за бога!
Любимият успя да извоюва появата на две възглавници, които не оправиха кой знае колко положението, но все пак  бяха по-добре от нищо.
Аз нямах никаква енергия за битки , контракциите следваха една след друга с мощна сила.
– Отивам за питоцин – каза лекарят и излезе от стаята.
– Не искам, нямам никаква нужда, след малко почвам да раждам – казах.
– Глупости, ти току що идваш – каза акушерката, подготвяйки си разните аксесоари.
– Напъва ми се – бях искрена.
– Така ти се струва – се обърна тя към мен и погледна – О, божичко! Ти наистина раждаш! Извикайте доктора! – И застана на наблюдателния пост. Веднага придойде някаква тълпа – двама доктори, единия после ме ши, една сестра, и още някакви присъстващи, но кои бяха те така и не разбрах.
Чувството ни за хумор бе подложено на изпитание с поставките за краката, от които едната се оказа счупена и кракът ми все се изхлузваше, та любимият трябваше да го придържа. Този път въобще не ни беше до целувки. Аз бях гневна, признавам. Въпреки това спазвах „напъвай не напъвай”, но защо ли? Пак родих с няколко напъна, стана много бързо, въпреки „помощта”, като по едно време чух акушерката да казва „ама много ми е неудобно! Нищо не виждам!Опаа, разкъса се!” чудна работа защо трябваше да раждам в тази поза, при която не получих никаква помощ и никаква подръжка на перинеума? Това би било единствената полза от тази докторска поза. Но я пропуснахме.
Детенцето се роди, прекрасно , малко и хлъзгаво. Този път веднага му резнаха пъпната връв, въпреки че им бяхме казали няколко пъти да изчакат с тази процедура, казаха, че била къса, отнесоха го преди да ми го дадат на мен, мъжът ми ги последва  и после ми разказа, че освен дето са го измили на чешмата, оставили са го известно време да реве и рита уплашено и голо, защото нямали предварително приготвени дрехи и памперс, а пък на него не са му го дали, защото не бил стерилен… това се развиваше извън полезрението ми.
В  същото това  време една жена в бяла престилка се приближи до мен с инжекция в ръка , оголи ми ръката и цък – ми  заби нещо
–   Как во е това – успях да попитам.
– Митардин за откачване на плацентата .
– Но аз не искам такова нещо
-Хайде, хайде! Това е за ваше добро!
С това изненадите не свършиха – след израждането на плацентата, която бе изтеглена с някоя от следващите контракции, когато вече си помислих „свърши се” , се оказа, че всъщност, не – мъчението едва сега започва. Дотук бе веселата част. Дали от това издърпване на плацентата нещо не бе останало вътре, не знам, но в току-що родилата моя утроба, която чувствах като пулсираща рана, вкараха някакви железни инструменти и се заеха да разтварят и да издърпват, да теглят и оглеждат. Какво правеха тези хора, за бога?! Въобще не си спомням първият път да е имало такова нещо. Изглежда са били внимателни и бързи. Сега обаче единственото с което мога да сравня това преживяване е инквизиторския стол. Както и последвалото шиене, което според мен си беше без упойка. Тук вече не можех да не крещя, а любимия ме целуваше в паузите, за да ме отпусне – единствената анестезия, която получих.
Тази следродилна част продължи много по-дълго от самото раждане и доста по-болезнено. Мога да кажа, че това бе най-мъчителното преживяване, което ми се е случвало. И това в първия час от раждането на моето дете, когато е толкова важно майката и детето да са заедно, за да споделят хормоните на любовта. Положителният импринтинг отиде по дяволите… За мен бе особено важно да ми я дадат след раждането да поседи при мен – направо от утробата, за да усети връзката си , а не чужди, безразлични ръце, които се отнасяха към нея като с парче месо. Но…сценарият сега бе друг, авторът не бях аз.
Когато ми я донесоха най-накрая – изкъпана, повита, успокоена, все още не бях на себе си от болка и ми беше много , много криво. Тя бе заспала, тъй прекрасна и смирена, сякаш ми казваше
„Смири се!Наистина, нещата не се случиха по най-добрия начин, но намери силата да ги приемеш.”
Благодаря ти, мила моя за урока, благодаря и на Вселената за това, че давайки ми това преживяване по този начин, ме подтикна към идеята следващия път да не се оставям в ролята на жертва. Осъзнах, че тази роля просто не е за мен. Или както е казал поета „Свобода или смърт юнашка!”

3. Раждането на Авенир