Вашите разкази

Благодаря на всичките тези жени, които споделиха своите съкровени истории с нас и които показаха, че наистина, всяко раждане е уникално и от всяко има какво да се научи.  Благодаря ви, момичета, за споделените истории, защото от тях се научава повече, отколкото от тон теория…

Ако и вие желаете да споделите, пишете на info@natalyoga.net


Раждането на Олга

Внимавай какво си пожелаваш!

Пожелах да имама деца. Пожелах да имам 5 деца в момента в който срещнах мъжът на живота ми. Пътят от желанието до действието при нас се оказа доста по-дълъг от желаното и беше пълен с характерни за повечето млади дойки неща:  нагаждане, планиране и търсене на тази никога непостижима сигурност.

При мен нещата се случват по план. Обикновено по план. Всичко е разписано на Сталински пятилетки: ни крачк вляво ни крачка вдясно. Времето на детето трябваше да дойде след кто бъде изпълнена точка А, след нея В+С и чак тогава може би… Не стана, в един прекрасен ден осъзнах, че съм на 26 и ако продължавам да отмятам точките от петилетката, то единственият начин да „запълня“ амбициозната петорка е да ги родя или наведнъж или 2х2 и едно като първаче.

За мое огромно съжаление не стана както исках от днес за утре, а това ме караше да се чувствам безсилна, неспособна и много разочарована. Почти се бях отчаяла, когато моя много близка приятелка се появи като с гръм от ясно небе със окуражаващо заключение: “Ееее, Оля, опитвайте, поне опитите не са неприятни. Нали?“  Сега, погледнато назад, осъзнавам, колко важно е в правилен момент да има точният човек, който да ти каже точните 2 думи, които изцяло да променят нагласата ти. Моята променена нагласа резултира в положителен тест за бременност.

Не мислех да чета и „да си забивам главата с глупостите от интернет“, бях твърде заета с работа, с чуждестранни командировки, бизнес срещи и безкрайните си амбиции. Бях категорично против плащането извън клиничната пътека в болниците и вярвах, че и така ще се справя. Че какво му има на едно раждане? Здрава съм, млада съм, спортувам като за световно, ще го „изплюя“ за 20мин и ще се прибера вкъщи.

От тогава до самото раждане минах през доста емоционални катаклизми: колебания и смяна на следящият бременността лекар, избор на болница, четенето на „многото глупости в интернет“ , разговори с раждали приятелки и близки и какво ли още не
Мария забременя месец по-късно от мен. От двете ни, тя беше малко по-разумната от сегашната ми гледна точка. Тогава ми изглеждаше много странно, говореше ми за разговори с бебето, за йогата която не пропускаше, за курса Йога за бременни и големите мерки за безопасност и грижи за здравето си. За моята буйна, егоистична и непокорна душа, всичко това изгледаше като научна фантастика. Аз исках да лудувам, да не слушам никой и да си остана същата лудетина Оля, която всички познават. Thanks god, тялото ми не позволи да мисля по този начин още дълго време. С промените в него сякаш естествено започна да се променя и психологическата ми нагласа. Карането на ролери се измести от продължителните разходки в парка и из вечерните улици на София, пиенето на 3 кафета на ден се замени със спането по обяд, а силовите тренировки със четенето на книги. И цялата тази промяна ми доставяше ОГРОМНО удоволствие.
В пика на тази промяна намерих време да се поинтересувам и от темата на естественото раждане. Мария ми изпращаше книги и статии, препоръчани и по време на курса Йога за бременни, а аз ги четох в захлас. От там попадах на разкази за сполучливи и несполучливи раждания по нашите болници и колкото повече четях, толкова по-уязвима се чувствах. Колкото повече разбирах, толкова повече се бунтуваше контрольора в мен. Не можех да повярвам, че трябва да се оставя в ръцете на тези тирани, не може да се вярва на нито един лекар, не може да не може да стане така както искам, нали ще си плащам….

Към края на 6 месец вече знаех какво исках. Исках всичко, буквално всичко! Всичко за което се борят жените от организациите за активното раждане по целият свят. Исках водно радане, липса на окситоцин и епидурална упойка, исках да се движа и да си викам както и когато пожелая, исках да мога да пия вода, исках да не ме вържат върху легло с ремъци за следене на тонове, исках мъжът ми да е с мен през цялото време, исках да напъвам както и където си искам, исках прерязване на пъпната връв след спиране на пулсациите, мъжът ми искаше да пререже пъпната връв, исках детето на гърдите ми веднага след раждане, исках да ми донесат прегледаното от неоанталог бебе възможно най-скоро след раждането, в никакъв случай не исках епизиотомия, исках да не измиват бебето от верникса, не исках да и слагат една от двете първи ваксини, исках да не забравят да ми бият антиДгама глобулин, ако се окаже, че бебката има различен от отрицателният ми резус фактор, исках я през цялото време с мен по време на престоят ни в болницата и страшно много исках да не я давам за тоалет на тамошните лелки, а да си я преобличам сама. Най-много от всичко исках да не ме юркат, но да мога да контролирам всичко.

На курса Йога за бременни в Янтра, където се записах месец и половина преди термина по препоръка на Мария споделих, че знам какво искам, но мисля, че е време да допусна възможността да не контролирам всичко, да повярвам на тялото си и то да свърши всичко. Осъзнах всичките „странни“ неща, които Мария споделяше с мен с такава страст в началото на лятото, научих се истински да говоря с бебето си, научих се да се отпускам, да вярвам на тялото си и най-важното – чувствах се доста по-спокойна и уверена.

Ролята на контрольор беше прехвърлена върху таткото, който с още по-голямо нетърпение очакваше денят на събитието. От тук от там събирах информация, четях закони, здравни наредби, слушах за информирани съгласия и записвах всичко, което може д ами е от полза. В 9 месец вече бях подготвила и попълнила всички документи: информирани съгласия, планове за раждане, декларациии за неотделяне на майката и бебето, за недохранване с адаптирано мляко, за отказ от ваксина и всичко останало. Бях написала и един подробен план за действие, който да помогне на таткото в момента, в който стане напечено и да освободи мен от необходимостта да обяснявам и давам разпореждания. Това 5стр четиво беше прилежно разпечатано и наизустено. Ролята на един такъв план се оказа незаменима. Първо, съпругът ми беше наясно със всичко, което искам преди по време и след раждането, знаеше къде и кои от необходимите документи и вещи се намират, знаеше как и с кого да говори в болницата и се държеше супер адекватно; второ, имах възможност да не говоря с никой освен с акушерката и лекарката ми от постъпването ни в родилният дом, а това ми позволи да мисля единствено и само за себе си и  позите в които ми е най-удобно.

Болницата, която си избрах също ми бе най-удобна като локация. Живеем на 10мин с кола от Тина Киркова. По стечение на обстоятелствата, лекарят който избрах да ми следи бременността работеше и в тази болница. Към края на 9 месец  дойде и време да обсъдим моите скромни желания за раждане с нея. Откликна на тях, обеща натурално раждане, обеща да не ме юрка, обеща да не ме обезболява и да не ми помага за по-бързо раждане. Преглътнах обещанията, но бивайки скептик по рождение, все така я гледах с много подозрително око. “ Доверявай, но проверявай“, казваме ние в Съюза и докато не я бях видяла на бойното поле, нямаше как да разсея съмненията си. Терзаех се толкова, че последната седмица за малко да се изкуша да сменям израждащият лекар….добре че имах много работа и не успях.

На 2 ноември, денят на термина ми, имах рожден ден. Станах както обикновено последните няколко седмици много рано. С мъжът ми се разбрахме да пием кафе и ядем тортичка  в Starbucks същата сутрин, а и тази точка беше много прилежно описана в последното ми домашно от Янтра „Разказа за моето раждане“. Нямаше как да отида да раждам без да съм изпила от това кафе. Облякох се и застанах пред огледалото да се гримирам когато чух „чпок“ и усетих как топла течност се стича по краката ми надолу. Усмихнах се и изкрещях: „бебето идва, изтекоха ми водите“ . Де да беше така. Никой не беше казал, че водите изтичат в продължение на няколко часа J Седнах върху тоалетната чиния, а Найден се затича да ми носи кафе. Изчезна и захлопна вратата с обещание да се върне до 21 минути.

Въпреки че уговорката ми с доктора беше да и се обадя веднага след като ми изтекат водите, з реших да изчакам контракциите. Все пак не ми изтекоха, а ми течаха, така че бях застрахована от всякъде. 15 мин по-късно започнаха контракциите. Пуснах си музика, прегърнах топката и започнах да засичам контракциите. Наподобяваха тези през последният един месец, но бяха малко по-продължители и ставаха все по- и по-болезнени. Телефона ми звънеше безспирно, всеки искаше да ми честити точно сега. Вдигнах само на майка; едвам се сдържах да  провикна, докато слушах поздравлението и по време на дошлата контракция. Дойде Найден, носеше огромна чаша вкусно топло капучино и кроасан. Насладих се на последната и бременна закуска, обадих сена лекарката, при която имах ЖК в същият ден в 10 и към 9:30 потеглихме към болницата. Преди време някой ми беше разказвал за своя приятелка, която се оплакваше от неравности по пътищата, докато пътуваш в кола с контракции и изтекли води. Е, така е! Усещаш всяка бабунка и всяко камъче.

Първо се качихме в отделението при моята докторка, прегледа ме и установи 3см разкритие. Слава богу, казах си аз, всичко върви по план, няма да ги мотая много J Жената се увери, че искам водно раждане с присъствие на бащата, обади се на момента на персонала в родилното, разпореди да подготвят всичко и да ме приемат максимално бързо, излезе в коридора и обясни всичко на мъжът ми. Идея си нямам какво му е казала, а и не се интересувах, знаех, че съм в сигурни ръце и той ще свърши всичко, което вече не беше моя грижа.

Слязохме в прословутият 103 приемен кабинет, в който заварих една от медицинските сестри, която от време на време ми измерваше кръвното и теглото по време на женските консултации в болницата. Започна да вади листа и документи. Мъжът ми каза, че сме подготвили всичко и изпратен от неин недоволен коментар, се затича до колата да носи багажа ми и документите. Останах сама. Клекнах и се захванах за леглото, на което очевидно следяха тонове. Зад гърба ми чух гласа на току що влязъл дежурен лекар.

Коя е тая и що клечи? Госпожо, толкова ли ви боли, знаете ли че тук имаме и жени с по 7см разкритие?
Пациент на д-р Панова“,- отговори сестрата, – мъжът и отиде да взима документите от колата, ще присъства на раждането и каза, че са подготвили всичко.
Тоя обаче настоятелен:

Как са ви 3-те имена, госпожо?.
Чрез болка и недоумение промълвих: “Ще дойде мъжът ми и може да го питате всичко, аз няма да ви кажа нито дума“
Ама вие знаете ли че има неща, които са много лични и мъжът ви няма как да ги знае?
Кои са те?
Ами например първата ви менструация.
Ами например, на картона от женската консултация имате отговори на всички мои интимни въпроси.

Влезе Найден, донесе ми дрехите и документите. Преоблякох се и се качих за клизма. Толкова много наблягат на важността на тази клизма преди раждането, а нито един от тях очевадно не си е направил труда да отчете, че клизмата прочиства най-добре и бързо, когато температурата на водата е равна на температурата на тялото. Водата беше ледено студена. Знаех, че техният прехвален тоалет няма да свърши нищо и мислено похвалих себе си за това, че целенасочено свърших тази работа преди да излезем от вкъщи. Докато бях в банята чух долитащи до мен спорове за това, защо иформираното съгласие е попълнено с дата отпреди 2 седмици. Чух как Найден каза: „Вие добре ли сте? Нали затова е информирано, за да може човек по-рано да прочете, да се подготви и да се информира за това, което му предстои.“  Каза, че отказвам да подписвам една от декларациите, където пише, че напускам болницата по собствено желание преди изтичането на необходимият за това срок. Наложи се да напише, задраска от текста и подчертае хиляди неща във формуляра и да напише, че аз собствеоръчно се отказвам да подпиша тази декларация. Върху информираното съгласие предварително бях написала, че не желая да ми бъдат извършвани нито една от посочените тук нито други манипулации без изричното ми съгласие или съгласието на съпруга ми. Подписах всичко и се качихме в родилното отделение на 2 етаж.

На входа ни посрещна Теодора, едра 55 годишна акушерката, която беше в екипа ми и която бих избрала за всяко свое следващо раждане. Заведоха ни във залата с вана. Сега беше светла, топла и много по-уютна от преди 2 седмици, когато я видях по време на деня на отворените врати. Почувствах се доста комфортно. Само веднъж ме сложиха на леглото да проверят тоновете. Контракциите ставаха все по-продължителни и по-болезнени. Усещах силна болка в долната част на корема  (Резки, прерязващи болки в областта на кръста така и не се появиха..) и силно, пречещо ми до безумие гадене.
Споделих за гаденето на Теодора и тя надълго и на широко ми обясни връзката му с болезненият ми цикъл, спазмите на шийката на матката и възможността да ме отпусне с върешномускулна инжекция със спазмолтик. Преди няколко месеца в един от многото разкази за водно раждане в интернет бях прочела за ефекта на „замъглено съзнание“ от бусколизин при авторката. Импулсивната ми реакция на предложената помощ беше „НЕ, в никакъв случай!“.

Мина известно време, през което бяхме само двамата. Помолих Найден да почете за Но-шпа и действето му в интернет. Отказа и ми припомни за изисквнето ми за липса на всякакви обезболяващи и лекарства.

Гади ми се, за бога, не мога да се отдам на болката по човешки!, – изръмжах аз на следващата контракция.

Когато болката отмина, решихме, че не бива да се стига до крайности и след още едно обстойно обяснение за действието на спазмолитика ми сложиха една инжекция течна Но-шпа. Благодарих  на Господ, че не ме е направил пълен инат – взетото решение беше едно от най-разумните в конкретният случай. Гаденето изчезна като по магия и  имах възможността вече да се отдам на болката и да се настроя за същинското раждане.
Д-р Панова идваше от време на време, проверяваше разкритието, грижеше се за състоянието ми, четеше плана ми за раждане и го обсъждаше на глас с акушерката. „Е, виждаш ли, не се налага да ти пукаме мехура, стана като по поръчка….таткото да пререже пъпната връв, добре,  добре, бебето да бъде поставено на гърдите…“ А аз удобно се бях настанила в средата на стаята, легнала по гърди върху гимнастическата ми топка, която Найден беше домъкнал още в самото начало. Ах, тази Йога за бременни и тези невероятни пози, на които ни беше научила Роси. Намерих моята, тази, в която ръмжахме като тигрици, само където не се облягах върху дланите на ръцете. Ръмжах по време на всяка контракция и се потапях някъде на дълбоко, в мой си свят. „Социално допустимо поведение?!, Че какво беше това нещо?“. Имах усещането, че това е последното нещо, за което ми пука в момента.  АЗ, аз бях най-важната на света в този момент и живота на моето бебе. Ето  това е нагласа на победител!

6 см разкритие. Започнаха да пълнят ваната. Не след дълго влязох във водата, която беше тъкмо колкото да си намокря краката и дупето. Много бавно се пълни тази вана! Знаех го от други водни раждания, но като че ли само за това не бях предвидила план Б. Карай и така не беше зле! Беше ми много хубаво; още от преди половин един час се бях унесла, бях много далеч от онази родилна зала. Всичко онова, за което разказваше Роси се случваше с мен тук и сега. Бях се вглъбила в себе си и целият свят наоколо нямаше никакво значение. Бях спокойна, много спокойна. Преди раждането ми се струваше невъзможно да огранича достъпа на адреналин до моето тяло, очаквах, ако не притеснение, то поне силно вълнение с известните пеперуди в корема. Нямаше ги пеперудите, нямаше го адреналина, имаше само тишина и музика, която чувах непрекъснато. Беше прекрасно, а болката – тя беше само част от картината идвайки и отивайки си ми напомняше, че бебето е много близо.  Спомням си тясното пространство и желанието ми за море и свобода и силните крампи в бедрата, които получавах по време на контракциите, когато клечах с максимално разширени крака.
Започнах да усещам призиви за напъване и желанието ми да го правя беше неудържимо. – – Дишай, Оля, дишай!, – казваше Теодора. – опитай се да не напъваш. Нямаш пълно разкритие и ако тръгнеш да напъваш , ще си разкъсаш шийката на матката. Дишай, дишай дълбоко.

Знаех за опасността от такива разкъсвания и със цялото си съзнание се опитвах да попреча на тялото ми да прави това, което му се искаше да прави с всяка своя клетка. Да се сдържам и да не напъвам, когато най-много ми се искаше, беше най-трудната част от цялото раждане. Когато желанието стана неудържимо, а болката почти изчезна ми провериха разкритието. Беше пълно.

Напъвай моето момиче, напъвай! – каза Теодора. Тези думи бях като балсам за душата ми и моето спасение J

Усещах само напъните и никаква болка. Напъвах и чувствах как ми става все по- и по-леко.  Легнах по гръб, отпуснах се, а между контракциите дори успявах да подремвам.
Не знам кога и как но изведнъж около мен се събраха доста хора. Появи се и д-р Панова, още една акушерка и неоанталожка. Найден ме беше подхванал под мишниците. Усещах силата в ръцете му и се чувствах много защитена. Напъвах по 3 пъти по време на всяка контракция и чувствах, как не ми достига въздуха. Окуражаваха ме от всички страни, напомняха ми да затварям очите и това ми помагаше безкрайно много. Незнайно защо, но отказвах да приложа техниката за диафрагменото дишане, което практикувахме в Янтра . Забравила ли съм я, не съм ли я практикувала достатъчно? Чух как ми обясняват за неправилното дишане и наблягат на правилното коремно дишане. Ето го, спомних си: три вдишвания с дробовете, изтласкваме въздуха като с балон в корема, напъваме с корема и отпускаме вагиналните мускули.  Следващата контракция и чух одобрителни възгласи. Справях се добре до момента.

Показа се част от главичката и черни косъмчета на главата. Видях я! Ето, още малко и сме готови. Да ама не. Колко  да се опитвах колкото и силно да напъвах със свикналите ми на тежки тренировки коремни мускули главата не излизаше. „Дразни ме, много ме дразни“, виках аз в полусъзнание. Процеса беше спрял до там. Изведнъж ухото ми улови „епизиотомия“ –  дума, която не исках да си представям и в най-страшните кошмари.

Не, – извиках аз, – само не ме режете! Моля ви!
Не бях в състояние да слушам обясненията, контракциите ставаха непоносимо чести и много силни. Обясняваха на Найден, а той задаваше въпроси и храносмилаше информацията вместо мен. По едно време ме гушна силно, доближи се до ухото и ми пришепна: „Така е най-добре. Повярвай ми.“ В следващият миг усетих остро резване върху най-нежната част от тялото ми. Неудържим и продължителен писък излезе от устата ми. Сигурна съм, че озвучи сивият ден на цялото отделение. Този писък още дълго кънтеше в ушите ми след раждането и като нощен кошмар ме събуждаше през двата следващи дена. Нямах време да се осъзная когато дойде следващата контракция. Излезе главичката на бебето, още една и излезе цялото му телце. Отворих очи, погледнах долу; то беше голямо и синичко и плуваше под водата. Сложиха ми я върху гърдите, а тя мълчеше и само шмъркаше с нослето. Чувствах облекчение, такова, което не съм изпитвала при живота си. Имах криле от радост и все още ми беше трудно да осъзная появата на бебето ми. Проверих пъпната връв дали пулсира. Не, не ми давайте да я пипам между двата затиснати пръста, плъзнах си ръката по-надолу, там, където не я държаха. Май не пулсираше. Но да ви кажа честно, хич не ми дремеше. Сега осъзнавам, че пъпната връв лично за мен не е била от толкова голямо значение. Задавам си въпроса защо толкова много настоявах да спре да пулсира и не можах да намеря по-разумен отговор от това, че „Ей така за спорт. Нали се борим да променим рутината в родилните домове? Как така аз няма да покажа, че си знам правата?“. Безумно, но е факт.

Мъжът ми гордо преряза пъпната връв, взеха я с неоанталожката и изчезнах зад вратите на стаята. „И да не я къпете, само личицето“, -припомних им една от последните точки в плана ми за раждане.

Дойде времето на плацентата.

Не, не ми я дърпайте, – извиках настоятелно, докато акушерката се беше приготвила да ми я извади.Тогава ще трябва да напънеш.

Е, фасулска работа. Напънах точно 2 пъти и тя излезе цялата. Гордеех се със себе си!
Помогнаха ми да изляза от ваната и ме качиха на магарето. Знаех за предстоящите шевове и поисках ледокаин. Не ме болеше, бях отпусната и весело си разменях реплики с докторката, която прецизно си вършеше работата между краката ми. Свърши. Помогнаха ми да стана, облякоха ми халата и ме сложиха на леглото. Найден със Савина в ръцете чакаше на вратата. Влезе, седна до мен и ми я сложи близко, близко. Беше малка розовичка с олющено личице и огромни ококорени очи. Савина не приличаше на никой, лешеже кротко и плезеше езика  през цялото време. Сложих я на гърдата, а тя само ми облизваше зърното и първите капки коластра, които спонтанно потекоха още от мига в който я зърнах за първи път.

Бяхме си само тримата, уединени, щастливи, преминали през огромно изпитание на съвместният ни живот. Бяхме силни, бяхме едно цяло, каквото сме си и до ден днешен – обичащи, обичани и защитени!

Имах страхотно раждане и прекрасен спомен, който ще ми остане за цял живот.  Благодарна съм на всичко и всеки, който беше част от пътят, който извървях за да изпитам това блаженство. Да, блаженство, защото никоя друга дума не би могла да опише преживяното от по-точно от нея. Пожелавам на всяка жена да може да изпита същото, което съм изпитала и аз.

А аз, аз съм готова за още и още малки ухаещи бебета. Все пак петилетката трябва да се изпълнява 😉

27.11.2012 Олга

 

 


Здравей Роси,

пише ти Лидия, Вече съм щастлива майка :):):):)
Искам СПЕЦИАЛНО да ти благодаря аз и моят съпруг за безценните съвети, които научихме по-време на курса и които много  ни помогнаха за раждането.
Всичко се случи така както аз исках – точно така си представях моето раждане, както си го бях пожелала благодарение на задачата която ни беше поставила по-време на курса – „да опишем подробно как си представяме нашето раждане“.

Контракциите ми започнаха през 03.00ч. през нощта. Не бях убедена че това е денят, въпреки че от няколко дни имах предварителни контракции. Термина ми беше на 14.11. и даже ми казваха че вероятно ще е към 20.11 и затова се бях „настроила“ за раждане след 14.11., но природата си знае работата:). След като първата контракция се появи към 03.00, следващата беше към 04.00 и вече към 06.00 бях убедена че това са контракции:)

Започнах да правя позите,  които разучавахме на курса, като и съпруга ми активно ми помагаше с топли компреси, масажи на кръста и etc., и когато контракциите станаха на около 5-10 мин., тръгнахме за болницата. Бях решила,  че ще раждам в „Майчин дом“ заради това, че бебенцата са при нас и поне може да го видиш и веднага да си го закърмиш. Ти най-добре знаеш какво е там, но бях се настроила че ще направя някои „компромиси“ след като ще раждам в болница, но твърдо бях решила да отида възможно най-късно натам и се „молех“ да не ми изтекат водите. Така и стана, реално ме приеха в 11.40 в болницата и докато ми оформиха документите и etc. /най-„смешното“ беше, че ме попитаха мъжа ми дали не е лекар, защото ги бил „подложил“ на кръстосан разпит за окситоцина – дали ще ми вливат, дали ще ме слагат на мониторинг и etc. всичко това благодарение на твоята лекция за раждането на която и той присъстваше:).
При приемането вече бях със 7-8 см. разкритие и ме включиха съвсем за малко на мониторинг, но аз въобще не лежах по-гръб, а в странична поза и с помощта на дишанията, а и благодарение на това, че водите всъщност ми изтекоха по време на „финалните“ напъни, което доста ме облекчи, бях готова за родилна зала. Леглото за раждане беше в добрия вариант, не хоризонтално,  а под наклон и с „дръжки“ за захващане и само с 3 напъна бебето излезе. Въобще не ми вляха окситоцин, т.к. бързо достигнах 10см. и в 12,54h. бях родила. Лекарите направо бяха учудени, т.к. отдавна не се е случвало толкова добре подготвен човек с дишане и etc. и без излишни „крясъци“ да дойде за раждане. Казах им за твоя курс и те бяха много приятно учудени,  че има такъв курс. Сега на всички мои приятелки и бъдещи майки им разказвам за този курс и колко наистина е важно да си подготвен.

Е, разбира се направиха ми „епизотомия“, но също бях подготвена предвид че ще раждам в болница, а и т.к. постоянно на консултациите по време на бременността ми казваха че имам тесен таз и ще се наложи цезарово сечение, а аз твърдо бях решила да раждам по-естествен начин.

Но всичко си заслужаваше, защото се появи най-прекрасното същество за нас – нашата дъщеричка. Сега се възстановявам доста бързо и редовно пия от капките за след раждане. Имам кърма и бебока доста добре си хапва…:)

Роси, още веднъж много се радвам че преминах през този курс и се надявм много скоро пак да се видим на курса на йога за майки след раждане за да влезем във форма.
ЦЕЛУВКИ от цялото семейство – Лидия, Калоян и Милица 🙂



Здравей, Роси,

Невероятна е разликата със сегашното раждане и дните след това. Този път разбрах какво означава да родиш дете. Съвсем различно е от това лекарите да ти го извадят. Не мога да опиша колко силна и красива се чувствах през цялото време, докато раждах Вихрен, колко спокойна и обградена с обич и подкрепа. А след това – първият контакт – от първия момент усетих изключително силна връзка с това дете.
Очевидно има огромно значение как точно протича раждането. Опитът ми от двете раждания показа колко е важно човек да е информиран и да търси възможностите да повлияе своето раждане така, че то да протече добре. И установих, че цялостната подготовка и нагласа играят много важна роля.Тук идва моментът да ти благодаря, мила Роси, за това, което ти ми даде в моята подготовка за чудото на раждането. Курсът ти и другите часове по йога за бременни ми бяха невероятно полезни в много отношения. Упражненията ми помогнаха да спя по-добре нощем в периода, когато имах сериозни болки в гърба и кръста. Но не само това. При теб намерих една красива атмосфера на мир, женска съпричастност и енергия, която много ми помогна да събера сила за това, което ми предстоеше. Свързах се по-добре със себе си (и физически, и духовно), с жените от моето семейство, осъзнах различни тежести от миналото, които ми пречеха, видях ясно страховете си по отношение на раждането и ми стана по-лесно да ги приема. Станах по-мотивирана да се грижа за себе си, да отделям време за връзката с детето си.Дискът с релаксацията ми беше много полезен. А и домашните от курса също много ми харесаха. Особено интересно ми беше това за раждането. Невероятно е как нещата се наредиха точно така, както си ги бях представяла – раждането се случи в делничен ден през деня, всички организационни въпроси се решиха бързо и лесно, не се наложи да чакаме д-р К….Всичките ми желания се сбъднаха, получих дори неща, за които не бях и мечтала.Преди раждането четох в един блог текст, в който се говореше за това, че не е добра идея да се ходи в болницата с нагласата за конфронтация и борба с лекарите, или с упоритото убеждение, че искаме да ни се случат точно определени неща. Раждането трябва да е обгърнато с любов, с радостни очаквания, с доверие, че ще се случи най-доброто. Разбира се в същото време родилката трябва да има желанието за едно осъзнато раждане, което да е нейно, а не да бъде иззето от лекарите.В един момент по време на бременността ми беше трудно да не се поддавам на раздразнението си към медицинските лица и имах усещането, че ще трябва да водя някаква битка, за да постигна това, което искам. Заниманията в „Янтра” ми помогнаха да си изградя положително очакване за нещата и да имам доверие в правилността на това, което щеше да ми се случи, независимо дали отговаря на моите първоначални желания или не. Отидох в болницата щастлива и изживях едно истинско чудо.Благодаря ти много и за това, че се съгласи да ми бъдеш втора дула – за мен беше голямо успокоение това, че мога да разчитам на такъв спокоен и вдъхновяващ човек.

Раждането беше същинска мечта. Нямаше нищо общо с предишното. Тогава (2009 г. в „Токуда” при д-р К.) аз самата не бях подготвена и почти нямах идея какво точно ме чака, въпреки че бях чела за естественото раждане. Така че изживях пълната медицинска програма с почти всички възможни процедури – то не беше клизма, бръснене, абокат, безкрайни записи на тонове, после питоцин и вследствие на питоцина епидурална упойка, катетър, след това кръвното ми падна и ми сложиха и система с физиологичен разтвор, после напъните бяха доста неефективни и нито ги усещах добре, нито имах идея какво се иска от мен да правя („Напъвай! Напъвай! Хайде бе, момиче! Нищо не правиш!“)…Стаята беше постоянно пълна с хора (с мъжа ми пресмятахме, че в един момент е имало най-малко десет души без да се броим ние), лекарката викаше и нервничеше, накрая взе да ми натиска корема и за финал ми направиха и епизиотомия. А бебето ми го дадоха буквално за две секунди да го целуна и след това го взеха, дори лицето му не можах за видя. Дадоха ми го чак след 6 часа! След което недоволстваха, че го гушкам твърде много и настояваха в никакъв случай да не го слагам в моето легло, защото не било хигиенично. С кърменето не получих никаква помощ. Освен това бебето ми беше натъпкано с адаптирано мляко и не сучеше много енергично.

Ето как протече и самото раждане:

Болезнените контракции започнаха още рано сутринта на 12 ноември. Докъм обяд си седях вкъщи с мъжа ми, слушахме музика, взех душ, беше много спокойно и приятно. Постепенно контракциите много зачестиха и се засилиха. Когато отидохме в болницата около 13 часа, вече бях с 8 сантиметра разкритие. Д-р К. беше там и след рутинния преглед с ултразвук и взимане на кръв направо ни преведоха в родилната зала. Не ме занимаваха с клизма и бръснене, нито абокат ми сложиха. Д-р К. настоя за запис на тонове, който обаче беше съвсем кратък. За щастие за записа не се наложи да лежа по гръб, а настрани, което беше доста по-безболезнено при контракциите. След това през цялото време можех да се движа. Оставиха мен, таткото и Б. сами и беше прекрасно. Установих, че ми е много удобно да се отпускам на врата на мъжа ми, а при контракция Б. ми помагаше с натиск на таза и топъл компрес на кръста (предвидливо си бяхме взели термокана). За облекчаване на болката ми помагаше да издавам дълбоки гърлени звуци. През цялото време си напомнях да дишам. Д-р K. и акушерката идваха от време на време да видят как напредват нещата. Не ми беше направен нито един вагинален преглед освен първоначалния в приемния кабинет. Малко преди да започнат напъните, д-р К. спука околоплодния мехур. Забележително беше, че не настояха да лежа по гръб при напъните, а останах права чак докато главичката започна да излиза. Чак тогава ми помогнаха да се покатеря на магарето и с последните два напъна бебето ми  се измъкна. Веднага ми го дадоха да го гушна и беше при мен, докато таткото сряза пъпната връв и ми издърпаха плацентата (явно никой няма търпение да я чака да се роди сама). Имах съвсем малко разкъсвания. За моя радост изобщо не се и спомена за епизиотомия! В.  го прегледаха в родилната зала и се опитаха да го отнесат, но като настояхме, ми го дадоха и той остана с мен чак докато дойдоха да ме закарат в стаята. Близо час и половина си го гушках, сложих го на гърда и той успя да засуче. Беше магическо. Е, след това разбира се имахме разни разправии с педиатрите – държаха го повече от два часа и не искаха да ми го дадат за през нощта. Добре, че мъжът ми беше с мен и отиде да го иска – явно достатъчно настоятелен е бил, защото скоро си получих детето. В. си остана с мен през цялото време, само сутрин го взимаха по час и половина „за визитация“. Прекрасното ми момченце от самото начало се справи много добре със сукането. Педиатрите идваха да ме плашат, че ще го уморя от глад, като не му давам адаптирано мляко, но за целия престой в болницата теглото му спадна от 3,900 на 3,700 и изобщо нямаше вид на бедстващо бебе. Успяхме да избегнем ужасните шишета. А сега той суче много добре и изобщо нямам проблемите, с които се сблъсках при кърменето на брат му.

След това раждане се чувствам много добре не само физически. Сега имам съвсем ново усещане за силата на раждащата жена, изживях го цялостно и красиво. За мъжа ми изживяването също беше много красиво.

Роси, благодарим ти за вдъхновението!

Comments are closed