Писма до детето – в курсовете насърчавам майките да пишат писма до своето дете, в които да вложат своите мечти, представи, чувства, тъй като според Ведическата традиция всеки пламенен копнеж на майката по отношение на бъдещото и дете се реализира след това в живота му.  Това са някои от писмата, качени тук, за да послужат на Вашето вдъхновение...

 

--> Първо писмо

--> Второ писмо

--> Трето писмо

 

1. Здравей,  мой прекрасен и слънчев  Кайо!

Искам с това писмо да опиша всичките свои мечти, идеи и копнежи, които свързвам с теб и твоето бъдеще. По този начин искам да предначертая пътя ти, а както знаеш – майчините силни пожелания застигат...
Моята дълбока представа за теб е, че ти ще бъдеш едно изцяло здраво, спокойно,  дълбоко, мъдро и  много щастливо същество.  Твоята  основна мисия ще е да създаваш хармония около себе си, да омиротворяваш и сплотяваш хората и да работиш за духовното развитие на света.
Ти ще си пълен с многостранни интереси – ще ти се отдават както изкуствата – музиката, играта с цветове и форми, така и логическите и аналитични занимания, като шахът,  геометрията и алгебрата.
Ще изпитваш любопитство към палитрата от разнообразия на света и космоса. Ще се стремиш да разбереш и научиш нещата в тяхната дълбочина и многопластовост.
Освен това ще си спортна натура и ще харесваш спортове, свързани с природата - ще си добър планинар, скиор, и плувец.
В своята зряла и съзнателна възраст, ти ще съчетаваш  в професионален план работа с лични качества и хобита, т.е. ти ще изкарваш парите си от това, което харесваш и обичаш да правиш. То ще е свързано основно с ръководене или водене на хора. Ще притежаваш много въздействащо излъчване. Ще имаш силно изразена магическа харизма и лидерски способности. Ще бъдеш прекрасен оратор, притежаващ дар слово,  осанка, красота и мъжественост . Ще излъчваш сила, енергия, сигурност, спокойствие и увереност. Ще умееш лесно да създаваш доверие в хората, да ги повеждаш след себе си, да довеждаш започнатите дела до край и да постигаш целите си.
В личен план ти ще водиш един интересен, разнообразен и охолен живот, свързан с много пътуване. Ще се обграждаш с най-подходящите  хора, общества, култури  и идеи, които ще те подкрепят  по пътя. Ще имаш голямо, здраво и крепко семейство, изпълнено с много радост, смях и  духовност.
Така те виждам аз в този свят мой малък и прекрасен Кайо!  И преди да те прегърна нежно искам да ти благодаря, че ме избра за твоя майка и че ми даде възможност толкова много да порасна и да се променя. Благодаря ти, че ме върна към една загърбена и пренебрегната от мен самата същност, която е толкова красива, стойностна и важна.
Обичам те и те чакам с нетърпение,
Мама

 

2. Здравей Бебчо!

Пиша ти това писмо, за да ти кажа още веднъж колко много те обичам и с какво нетърпение те чакам. Тъй като светът е едно безкрайно интересно и вълнуващо място, като дойдеш има много неща, които искам да ти покажа. Сигурна съм, че като се родиш с теб и баща ти ще се забавляваме много и много ще се обичаме.
Както вече съм ти казвала, аз съм убедена, че ти ще имаш потенциала да изпълняваш всяко свое желание. Само трябва да запомниш, че това не само не е трудно, а дори е една от основните ти цели, защото по своята същност всеки човек е Създател. Не искам да ти казвам какъв да станеш като пораснеш, защото това за мен не е важно. Важното е само да си щастлив и добър човек. И ако сега, докато си още част от мен ти пея, свиря, рисувам, показвам ти известни картини и ти чета стихчета, това не е за да ти дам някаква насока, а само за да ти покажа колко многолика е красотата в живота ни. А пък съм сигурна, че като се родиш ти също ще имаш много неща, на които да ни научиш.
И бебчо, искам да знаеш, че аз отдавна усещам съзнанието ти в своето и нито на този, нито на който и да било друг свят има сила, която да може да ни раздели. Аз винаги ще бъда до теб и ще те подкрепям във всичко.
И така, предлагам да продължим да се наслаждаваме на времето, в което сме част един от друг, а когато се родиш с татко ти ще бъдем първите, които ще те посрещнем и ще те засипем с любов и радост.
Обичам те!
Мама

 

3. Писмо до теб, чакано и обичано дете!

Здравей, ти, който толкова обичам и очаквам!
Ти, който създаваш радост и чудеса в живота ми още преди да си се появил на този свят.
Знам, че ти си смел, светъл и радостен. И си силен. Имам да ти разказвам толкова неща! За всички знаци, свързани с теб още преди да усетя появата ти, за всички пътешествия, които преживяхме заедно и за които ти ми даваше сили.За видението на светлия и прекрасен мъж, който излъчваше толкова любов и се появи сякаш да ми покаже каква е душата ти. За двата влюбени гълъба на прозореца, когато мислено помолих за знак за теб и бъдещата ти поява.
Затова знам, че ти си едно усмихнато дете, хармонично и спокойно. Знам, че обичаш пътешествията, дори повече от мен и баща ти. Знам, че с интерес и любопитство приемаш всичко ново. Знам, че гледаш на трудностите само като на още една възможност за израстване. Знам, че си човек, който раздава подкрепа и обич на другите и получава от тях много любов. Знам, че ни предстои най-хубавото пътешествие в живота ЗАЕДНО!

 

 

Тук съм описала своите три раждания, които макар и да имат сходства – и трите бяха много бързи (първите две за час и половина от първата контракция, третото – за 50 минути), интензивни, напълно естествени и активни, всъщност и много се различават - по емоционалния фон и усещането. Всичките те ме научиха, че всяко едно раждане е уникално и начина, по който малкия човек идва на света съвсем не е без значение за майката и за детето.

 

1. Появата на Рада – 2001г.

Беше ми любопитно – това явление – раждането. Макар, че знаех, че мога да родя и без да знам нищо за раждането, все пак предпочетох да се подготвя. Изчетох много книги, правих какви ли не упражнения и йога практики , дишания – за периода преди контракциите, по време на, за периода на изгонването и т.н., и очаквах с нетърпение най-накрая да ги приложа на практика.
Когато въпросният ден дойде – точно на термина – след цял ден разходка в парка – една внезапна болка ме стовари на стола, като така ме стегна, че даже и дъх не можех да си поема.  Това нямаше начин да се обърка с нещо друго.  
„- Какво ти стана?” –  ме запита любимият.
Даже не можех да му отговоря, но то и така  си стана ясно. Следващата бе след 5 минути, бяха дълги и продължителни. Въобще не беше по правилата, според които трябваше да има по-голяма пауза,  да са по-кратки и т.н. Толкова бяха връхлитащи, че даже не можех да ходя или да си стоя на краката. Едвам се домъкнах до колата и с всяко едно друсване имах чувството че бебето ще се изтърколи. 
Докато стигнем и вече бях със шест сантиметра разкритие, докато се качим в родилната зала станаха и десет – въобще изведнъж както си нямаше нищо, бебето така се разбърза да излиза, че едва смогнах да се кача на родилния стол. От първата контракция до този момент бяха минали час и петнайсет минути.
И тук малко за обстановката . Действието се развиваше в Майчин дом, 2001г. Тогава нямаше такава раждаемост, както сега, всички бяха бавни, спокойни, не бързаха. Само докато ме приемат – с документи, преглед, клизма, мина доста време. Това, което ме учуди – си спомням – е, че не можех да им отговарям на въпросите, толкова много исках да ме оставят на мира и просто да си изживявам болката на спокойствие. Добре че беше любимият – той охотно отговаряше на всички въпроси, включително и на тези, на които нямаше как да знае отговора, обясняваше колко добре съм подготвена за раждането,  колко много дихателни техники знам, а пък аз през това време и дъх не можех да си поема.
Бяхме си платили предварително за ВИП зала, защото държахме любимия да присъства . Обаче ВИП залата беше заета. Но затова пък обичайната родилна зала беше свободна и освен нас нямаше никой друг, така че за късмет той все пак бе допуснат до раждането.  През цялото време той стоеше до мене и ми напомняше да дишам, но още по-важното бе, че се целувахме дълбоко и страстно и това ми помагаше невероятно да се отпускам. Екипът беше с чувство за хумор и общо взето се забавляваше с нас.
При предварителните ни проучвания, когато ходихме да видим условията, се бяхме запознали с една акушерка - Виолета, която беше отворена за идеите за активно раждане – и сега по случайност и тя беше в екипа.
За мое учудване, столът беше удобен, можеше да се сгъва до необходимия и удобен ъгъл. Имаше и каишки за които да се хвана докато напъвам.  Качих се на него и напъните започнаха. Поех дълбоко въздух и се гмурнах.  За мен раждането беше подобно на гмуркане на голяма дълбочина. С усещането за налягането оттам, което ми помагаше да изтласкам бебето. Сякаш че всичко отвън изчезна – бях като в невидимото подводно царство на Нептун и времето бе изчезнало, както и физическите усещания. Бях вътре в собственото си тяло, съзнанието ми се устреми по пътя на родилния канал, заедно с малкото същество, което отчаяно търсеше изход. Усещах  прилив на голям увереност и сила, идещи отвътре, устременост и посока. Същевременно отвън чувах „напъвай, не напъвай” – следвах доколкото искам и мога инструкциите, и общо взето на третия напън хлъзгавото телце се изхлузи от мен и видя белия свят. Дадоха ми я веднага на гърдите – хлъзгава, лилаво – зелена, с издължен череп като на извънземна, с една дума странна, но много прекрасна форма на живот. Изчакаха връвта да спре да пулсира и тогава я прерязаха, и два след като постоя малко при мен я отнесоха за разните неотложни процедури.
Въобще, този екип си беше чист късмет.

Изводи, които си направих за себе си:
Всяко раждане е уникално, правилата са твърде общи.
Не можеш да контролираш тялото си и дишането си.
Най-добре е да се включиш на инстинктивна програма.
Можеш да се научиш да слушаш тялото си и това е най-добрата техника.

 

2. Появата на Раяна – 2006г.

Обаче при второто раждане нещата не протекоха по този начин. Мястото – отново същото, но след четири и половина години.  Този път Болката се появи рано сутринта в четири и двадесет., събуди ме и ми каза – Хайде!
До шест и петнайсет бяхме вече в Майчин дом.  Отново дежурните процедури, казахме, че сме за ВИП зала, което този път, уви, бе възможно. Казвам уви, защото тази ВИП зала се оказа голяма пародия. Добре, че поне първия път не бях във ВИП зала. Леглото беше като от Втората световна война, напълно хоризонтално, твърдо,  естествено без каишки, които да спомагат заемането на друга поза освен легналата, с поставки на които трябваше да си вирна краката. „Май ще раждаш надолу с главата” – ми каза любимият, за да ме окуражи.

- Извинявайте, но аз така не мога да раждам !– реших да си поискам все пак правото на глас.

За пояснение на майките, които не са и чували, че има друга алтернатива, да спомена, че това е най- болезнената, неудобна и удължаваща раждането поза, в която жената има много по-голяма вероятност  се разкъса, ако не я резнат междувременно за всеки случай. Мускулите на перинеума в тази поза не могат да се отпуснат и обикновено  почти винаги шевовете са задължителни.  Да не говорим, че гравитацията тегли бебето надолу, а майката напъва по хоризонтала – вместо силите да се обединят, те се борят една с друга.
Отговорът беше

- Вижте какво, важно е на нас да ни е удобно! Заемайте си мястото!

- Нямате ли поне някакви възглавници с които да се подпра?- се опитах все пак да извоювам някакво минимално удобство.

- Сега пък възглавници! Тук да не е хотел?

Тук мъжът ми услужливо ми постави пътната чанта отзад,  за да ми подпре гърба, поне да съм в полу-седнало положение.
- Не!!! – извика акушерката – това не е стерилно!

- Ами донесете нещо стерилно, за бога!

Любимият успя да извоюва появата на две възглавници, които не оправиха кой знае колко положението, но все пак  бяха по-добре от нищо.
Аз нямах никаква енергия за битки , контракциите следваха една след друга с мощна сила.

- Отивам за питоцин – каза лекарят и излезе от стаята.

- Не искам, нямам никаква нужда, след малко почвам да раждам - казах.

- Глупости, ти току що идваш – каза акушерката, подготвяйки си разните аксесоари.

- Напъва ми се – бях искрена.

- Така ти се струва – се обърна тя към мен и погледна – О, божичко! Ти наистина раждаш! Извикайте доктора! - И застана на наблюдателния пост. Веднага придойде някаква тълпа – двама доктори, единия после ме ши, една сестра, и още някакви присъстващи, но кои бяха те така и не разбрах.

Чувството ни за хумор бе подложено на изпитание с поставките за краката, от които едната се оказа счупена и кракът ми все се изхлузваше, та любимият трябваше да го придържа. Този път въобще не ни беше до целувки. Аз бях гневна, признавам. Въпреки това спазвах „напъвай не напъвай”, но защо ли? Пак родих с няколко напъна, стана много бързо, въпреки „помощта”, като по едно време чух акушерката да казва „ама много ми е неудобно! Нищо не виждам!Опаа, разкъса се!” чудна работа защо трябваше да раждам в тази поза, при която не получих никаква помощ и никаква подръжка на перинеума? Това би било единствената полза от тази докторска поза. Но я пропуснахме.
Детенцето се роди, прекрасно , малко и хлъзгаво. Този път веднага му резнаха пъпната връв, въпреки че им бяхме казали няколко пъти да изчакат с тази процедура, казаха, че била къса, отнесоха го преди да ми го дадат на мен, мъжът ми ги последва  и после ми разказа, че освен дето са го измили на чешмата, оставили са го известно време да реве и рита уплашено и голо, защото нямали предварително приготвени дрехи и памперс, а пък на него не са му го дали, защото не бил стерилен... това се развиваше извън полезрението ми.
В  същото това  време една жена в бяла престилка се приближи до мен с инжекция в ръка , оголи ми ръката и цък – ми  заби нещо

-   Как во е това – успях да попитам.

- Митардин за откачване на плацентата .

- Но аз не искам такова нещо

-Хайде, хайде! Това е за ваше добро!

С това изненадите не свършиха – след израждането на плацентата, която бе изтеглена с някоя от следващите контракции, когато вече си помислих „свърши се” , се оказа, че всъщност, не - мъчението едва сега започва. Дотук бе веселата част. Дали от това издърпване на плацентата нещо не бе останало вътре, не знам, но в току-що родилата моя утроба, която чувствах като пулсираща рана, вкараха някакви железни инструменти и се заеха да разтварят и да издърпват, да теглят и оглеждат. Какво правеха тези хора, за бога?! Въобще не си спомням първият път да е имало такова нещо. Изглежда са били внимателни и бързи. Сега обаче единственото с което мога да сравня това преживяване е инквизиторския стол. Както и последвалото шиене, което според мен си беше без упойка. Тук вече не можех да не крещя, а любимия ме целуваше в паузите, за да ме отпусне – единствената анестезия, която получих.
Тази следродилна част продължи много по-дълго от самото раждане и доста по-болезнено. Мога да кажа, че това бе най-мъчителното преживяване, което ми се е случвало. И това в първия час от раждането на моето дете, когато е толкова важно майката и детето да са заедно, за да споделят хормоните на любовта. Положителният импринтинг отиде по дяволите... За мен бе особено важно да ми я дадат след раждането да поседи при мен – направо от утробата, за да усети връзката си , а не чужди, безразлични ръце, които се отнасяха към нея като с парче месо. Но...сценарият сега бе друг, авторът не бях аз.

Когато ми я донесоха най-накрая – изкъпана, повита, успокоена, все още не бях на себе си от болка и ми беше много , много криво. Тя бе заспала, тъй прекрасна и смирена, сякаш ми казваше
„Смири се!Наистина, нещата не се случиха по най-добрия начин, но намери силата да ги приемеш.”
Благодаря ти, мила моя за урока, благодаря и на Вселената за това, че давайки ми това преживяване по този начин, ме подтикна към идеята следващия път да не се оставям в ролята на жертва. Осъзнах, че тази роля просто не е за мен. Или както е казал поета „Свобода или смърт юнашка!”

 

 

3. Раждането на Авенир

Решението не дойде отведнъж. Първо търсих екип, който да споделя моите разбирания за ненамеса и активно естествено раждане при възможност за избор на поза от мен. Не можех да повярвам, че дори това малко нещо им обърква до такава степен сценария, че отказваха. За информация - гледала съм документирани кадри от болница в Унгария, където раждащите жени са в удобна за тях поза, а акушерката е приклекнала и асистира, независимо от неудобството.

Защо позата е толкова важна? Първо, тя може да съкрати около 30% от пътя за излизане на бебето, да даде допълнително силата на Гравитацията, да намали вероятността от разкъсвания, да даде на жената сила и сигурност - а не тя да лежи овързана в напълно безпомощна пасивна позиция по гръб с вирнати нагоре крака. Този наглед маловажен детайл се оказва ключов за благополучен и бърз изход на раждането, който в крайна сметка само би улеснил докторите. Но изглежда засега това противоречи на техните разбирания за удобство. Това на повечето жени им се струва в реда на нещата. Защото така е общоприето, значи е правилно. Щом докторите казват, че трябва да лежиш овързан за проследяване тоновете на бебето, със системи за какво ли не вкарвани в организма, значи така трябва. Щом трябва да раждаш по гръб с вирнати крака, значи така е правилно. И дори не знаят че благодарение на тази поза има толкова много разкъсвания и че така раждането много се затруднява и забавя.

Но методите на нашите доктори, при цялата модерна апаратура, която ги заобикаля, са вече доста остарели. Във все повече страни по света вече оставят жената да ражда по удобен за нея начин, като ролята на екипа е не да ръководи раждането, а да го спомага при нужда. В страните, в които домашното раждане е прието, акушерката не се намесва в процеса, освен ако е необходимо. Най-малка перинатална смъртност има там, където има най-малка намеса в хода на този процес.   Естествените механизми на тялото на майката са най-добрите. Особено ако тя психологически е подготвена, знае какво да очаква, не се страхува, не се съпротивлява, заема съответните пози, за да спомогне разкритието и раждането.  

И така, като не намерих съответното място и екип, реших да потърся поне една акушерка, която да се съгласи да спомага раждане у дома, като цялата отговорност я поемах аз, бях готова и писмено да оформим нещата, за да не се притеснява. Но и тук ударих на камък. Тези, към които се обърнах ми отказаха, защото: „Ами ако нещо се случи?”

Интересно, защо професионалистите не могат да упражняват своите умения извън болничната обстановка?  
Участвах и в едно предаване, посветено на темата в „Часът на мама”, излъчено на 22.01.2008. повдигнах този въпрос, и след това във форума към предаването доста се изненадах от прочетените там мнения.  Никой вече не вярва, че едно раждане може да протече напълно естествено и гладко, без никаква нужда от намеса, без патология, без усложнения. Защо? Темата си заслужава обширно социологично проучване.  

И тогава дойде последния вариант - неасистирано раждане у дома. Месеци преди раждането попаднах на сайта www.unasistedhomebirth... както и влязох във връзка с две жени, които вече бяха направили този избор и бяха родили в къщи без доктори и акушерки. Вдъхновяващ опит. А и кореспонденцията ми с Клер също имаше своя ефект (вж. Силата на майката)

Защо жената да не може да роди сама без напътствия и авторитети? Да има смелостта да се довери на мъдростта на собственото си тяло и дълбоко вкоренен инстинкт?

Обсъдихме този вариант с моят мъж и решихме, че ТОВА Е. Започнахме да се подготвяме. Изчетохме доста книги, включително и традиционен учебник по акушерство, изгледахме доста филмчета, някои от тях може да видите тук, снабдихме се с необходимите за раждането неща и постепенно времето си дойде.

Контракциите се появиха няколко дни преди събитието. Бяха подготвителни, напомняха, че времето иде.  Държаха ни в готовност. Често се свързвах се детето в мен и мислено го превеждах по пътя навън, вдъхвах му кураж, говорех му...

Ето така:
С всеки изминат ден се приближаваме все повече до раждането ти...
С любопитство и трепет изживявам последните дни, в които сме заедно и в които ти беше до мен, в мен, израсна от плътта ми, образува своето тяло чрез моето тяло и вече си готов да се отделиш...
Прекрасно е като си помисля, че твоето Раждане приближава... ще е хубаво да прекосиш Тунела и смело да излезеш през Прохода. Не се бой, просто се гмурни като в дълбоки води, гмурни се във сушата, защото досега си бил във водата... поеми своя първи дъх смело, не се бой от това ново усещане, то ще те съпътства през целия ти живот...
Може да има момент, в който ще преживяваш затиснатост, но просто продължавай напред. Аз ще се отварям за теб постепенно, ако има нужда, изчаквай ме да се отпусна и тогава продължавай. Баща ти ще ми помага, ще помага и на теб...
Остават броени дни до раждането ти... подготвяме се за теб, така, както трябва...

Помощта на бащата бе много важна за мен. Мислех си как времето на патриархата е заклеймило жената да ражда в мъки, още в Стария завет, като мъжът винаги е чакал някъде другаде раждането на своето дете, но не и до жената, не и като неин помощник. А той може да направи много за да облекчи нейното положение - масажи, сред които има такива, които стимулират процеса и такива, които облекчават болката, може да я целува дълбоко, за да отпусне тя лицевата си мускулатура, която пък е свързана с мускулатурата на вагината, може да диша с нея, да вика с нея, да бъде с нея в този извънреден миг.  Мислех си и затова,  че вече епохата на Водолея е настъпила, а с това идва и нов ред на Земята, при който не Матриархата, отминал преди хиляди години, не и Патриархата, който си отива заедно с епохата на Рибите, но Баланса между мъжкото и женското начало, при който мъжът и жената са равностойни партньори... дори в раждането... Колко естествено е  детето, заченато в любов между двамата, да бъде посрещнато именно от своя баща - той да го поеме, той да му отреже пъпната връв, той да го подаде на майката... Така кръгът се затваря…

 

Раждането

Самото раждане протече неочаквано бързо. Предишните ми две раждания също бяха много бързи – за около час и половина след първата болезнена контракция, но това сега би рекорда. От първото прорязване, при което вече разбрах, че е наистина сериозно до раждането на бебето бяха минали само 50 минути. Едва ли можеше да стигнем до болницата ако бяхме решили да ходим там.  А сега бе толкова добре, че можех да се отдам на раждането без да мисля как ще стигна до колата, без да мисля за задръстванията, дали ще успея да стигна навреме, без да попълвам документи и да отговарям на въпроси, без излишни движения, премествания, клизми, пукане на водите, вагинални прегледи и всички тъй до болка познати неща.

Вместо това просто се облякох подходящо и се отправих към приспособлението за раждане.
Бяхме изобретили едно много удобно нещо - един хамак, хванат на една кука за тавана, който ми позволяваше изцяло да освободя тежестта от таза, кръста и краката и същевременно да имам свобода на движенията (вж. галерия - архив). Можех да заемам различни пози - на колене, клечаща и други, които предварително познавах добре и се бях погрижила за удобството в тях.
Имах и голяма гумена топка, също много удобна за началната фаза.
Процесът се развиваше със шеметна бързина.
Усетих как започва отделянето и придвижването надолу. Прокървях.
Болката си бе сериозна - нито можех да ходя по време на контракциите, нито дори да говоря, само дишах дълбоко и потъвах...
Почти не различих момента, в който болката се превърна в желание да напъвам. Стори ми се твърде скоро, за да е истина. Опитах се този път да не напъвам силно и дълго, както предишните два пъти, защото макар и да бях изкарала бебетата с по три напъна, се наложиха няколко шева, а сега нямаше да има кой да свърши тази работа. В този случай виковете ми помогнаха. Оставих се на идващите звуци, като чрез тях изкарвах голяма част от енергията, караща ме да напъвам. Самият напън се стараех да е точно с такава сила, каквато тялото ми искаше – не му давах допълнително сила, а го оставях да премине такъв, какъвто е. Опитвах се да правя кратки напъни, по два-три на контракция. Така определено беше много по-добре, дори имах илюзията, че мога да контролирам процеса. Чувствах се много сигурна и спокойна, въпреки болката.
Когато същинското раждане започна, вече бях в клечаща поза, която се оказа наистина много удобна за тази цел. Мъжът ми ми поддържаше перинеума с топли кърпи, за да му помогне да се разтегне и отпусне. Това наистина върши работа, чудно защо не го правят в болниците, а бързат да режат. Не само се спестяват излишни шевове, но и възстановяването става много по-бързо.
При поредния напън любимият възкликна:

- Виждам, показва се - идва с мехура! - до момента водите ми все още не бяха изтекли, пък и за първи път не ми ги бяха спукали. 

При следващия напън главата излезе, все още обвита в околоплодния мехур като в скафандър.   
Беше ми много приятно да се отпусна в този момент, не усещах никаква болка. Главата бе излязла, очаквах следващата контракция, за да изкарам тялото.

- Приготви се - казах, когато тя започна. Напънах  и усетих изхлузването на телцето, попаднало в отворените ръце на баща му. Чак сега мехура се спука и бяхме обляни от топлата му вътреутробна вода. В момента, в който излезе тялото почувствах голямо облекчение и покой. Блажено се отпуснах. Малкото розово телце размахваше ръчички и крачета. Баща му го избърса, пови и така ми го подаде, прегърнах малкото същество, то проплака няколко пъти, но после се успокои, сложих го на гърдите си и то веднага се ориентира какво да прави там - първо се почуди, но после засука. Знае се, че това спомага бързото отделяне на плацентата, а и веднага след раждането сукателния рефлекс е все още доста силен.

Прегърнахме се и тримата, беше толкова прекрасно. За първи път можехме да изживеем тези мигове заедно, напълно отдадени на Появата на Новия човек, да го приветстваме като достоен пълноправен член на нашето семейство. Все още пъпната връв ни свързваше. Малкото човече се опитваше да си отвори очичките, да огледа къде е дошло, увихме го топло, и докато му се радвахме, плацентата се отдели с поредната контракция. Е това вече беше облекчение от ново ниво. Почувствах се съвсем разтоварена и облекчена.

Всичко беше в кръв, разбира се, милия Татко все хвърчеше за това онова, и както по-късно каза той: „Бог и ангелите се погрижиха за раждането, но цялата санитарска работа я свърших аз...” Много съм му благодарна за всичко, което направи за нас, за неговата преданост и любов, които се изявиха по този възхитителен начин. Посрещането на Новия човек...

По-нататък  спомените ми с е губят и сливат, не ми се говореше, просто ми се потъваше в това прекрасно състояние на добре  свършена работа, на единство и тотално приемане. С малкото същество в ръцете ми

 

 

Благодаря на всичките тези жени, които споделиха своите съкровени истории с нас и които показаха, че наистина, всяко раждане е уникално и от всяко има какво да се научи. Тук може да прочетете за раждането на Боряна, която така брилянтно описа реалностите в нашата българска болница, с прекрасното си и спасително чувство за хумор, за раждането на Лидия, за която събитията и подготовката се комбинираха добре, за смелостта на Меги, която се реши да роди своето първо дете в къщи и отстоя своето решение, убедена в предимствата на естественото раждане... Благодаря ви, момичета, за споделените истории, защото от тях се научава повече, отколкото от тон теория...Чрез тези конкретни истории сами може да разберете защо и как... без да агитирам никого за раждане в къщи, с надежда професионалистите в България да подхождат наистина професинално...

Ако и вие имате какво да споделите, пишете на purna.uka@gmail.com 

Раждането на Боряна

Привет!
Вече 8 дена откакто съм майка... и ... ми е много трудно да ви напиша ПРОСТО един мейл! 
В мен е шеметно развихрена Нова и  Необятна емоция; Свръхлюбов... и... по-добре да не търся думи... и в същото време преглъщам буци горчив гняв от начина, по който видях да се посреща и обгрижва новият живот в БГ болницата.
Ето какво се случи. Надявам се, няма да вземете да се шашкате еле стресирате, нали!? Всичко все пак е наред и налице е HAPPYEND, просто е хубаво да знаете, че отношението не винаги е приятелско, но то и това е въпрос на късмет, уговорки, очаквания и пр. Аз си го представях по-мило или поне по-професионално, но отново се сблъсках с личните проблеми, комплекси и малоценности на персонала. СПОКОЙНО! Това не е драматична история, а просто израз на беса ми срещу поведението на персонала в някаква си болница.

НАЧАЛОТО ВКЪЩИ
Минути преди да стане 23-ти октомври ми падна тапата. Моментално с нея започнаха и контракции на 3-4 минути. Опитах да си легна, защото не болеше много, но скоро се оказа, че няма да се спи. Разхождах се, танцувах си, влизах да си взимам душ и беше супер. Шегувахме се с мъжа ми и не можехме да повярваме, че започва. Контракциите приличаха на игра на замръзванка. Голяма веселба! Минаха няколко часа и решихме все пак да тръгваме вече за болницата (нали все казват, че, ако 1 час имаш контракции през 5 минути е време да потегляш!). И така, помотахме се още, ходихме да заредим бензин и към 4 сутринта бяхме в болницата.
БОЛНИЦАТА
Мен ме вкараха да ме преглеждат, него го изгониха да чака!!! Първо ме прегледа някаква полуспяща докторка и каза 1см.! Отиде и си легна. Дойде втора! Прегледа ме по жесток и груб начин- ръгаше и блъскаше със злоба. Като ме измъчи максимално си изкара ръката и каза 4см.! Прегледаха ме още 2 различни и в кайна сметка се озовах в предродилно с 4 см. да лежа и да чакам, а мъжа ми-вън!
ПРЕДРОДИЛНО
Две циганки, една туркиня и аз (нямам проблеми с етносите :)).
Едната циганка раждаше 4-то, всички други бяхме първескини. Лежахме, записваха тоновете и от време на време преглеждаха за разкритие. Обикновено влизаха и раздаваха команди, без да се представят нито като име, нито като длъжност. Аз трябваше да почакам до 5 см., за да извикат мойта докторка и да напълнят ваната. След известно време записи всички започнахме да се разхождаме из стаята, а майката героиня ходеше да пуши в тоалетната. Другата циганка (млада и хубава) имаше ужасни болки, направо се беше предала, горката. В този прекрасен миг влезе Онази, която ме беше прегледала грубо. Изсъска на младата циганка да ляга веднага, щото не е на гости, а мен ме прегледа отново.
Е, момичета, болезнени контракции в легнало положение е АД! Циганката се опита неуспешно да помоли да не лежи, но, незнайно защо Онази я застави. В резултат момичето не издържа и без да иска се изходи на леглото, за което я направиха на 2 стотинки, а през това време мен ме прегледаха по вече познатия начин.
Тялото ми инстинктивно се противопоставяше, което ми донесе порция "мили" думи и репликата: "К'во естествено раждане искаш, ма, като ти един преглед не можеш да издържиш". И така... Докато дойде лекарката ми ме преглеждаха няколко различни докторки (ако бяха докторки), а Онази през цялото време се появяваше и им шушкаше на ушите неща от сорта: "Направих и...", "Тя е с ...шийка". Въобще, започваше да говори нещо по адрес на някой и правеше така, че да не се чуе БАШ кво казва и ти си мисли к'вото искаш...УФФФФФ!!!!
Спукаха ми мехура. ЗАЩО!?
ЛЕКАРКАТА ДОЙДЕ
Най-после тръгнахме към ваната и вече мъжът ми можеше да дойде! Беше към 6 сутринта.
Забравих да ви кажа, че още като ме приемаха се опитаха да ме накарат да подпиша ИНФОРМИРАНОТО СЪГЛАСИЕ. Отказах. Опитваха пак и пак по-късно! Влязох във ваната и се ‘почна чакане на голямото разкритие; слушане на тонове и прегледи. Това -ок. Таткото ми даваше вода, лекарката ми беше много спокойна и точна, не казваше нищо излишно. В един момент нахълта Шефката на отделението. Каза (разбирай скръцна), че ще ме изкара от ваната, ако не продпиша СЪГЛАСИЕТО.  Кво да направя в такова състояние и в без това невъзможен диалог. Подписах! Представяте си картинката, нали!!! Чисто гола, мокра, раждаща жена с контракции подписва ЗАДЪЛЖИТЕЛНО, че е съгласна с нещо, с което не е! Т'ва май и в руската литература не са се сетили да го измислят. За щастие лекраката ми ми показа с поглед, че е ок да го подпиша. Не ми направи нищо, без да ме попита прадварително.
Времето си минаваше, аз си гъбясвах и си чахме.
РАЗКРИТИЕТО ДОЙДЕ
и настана време за напъване.
Е, НЕ случих на акушерка! За съжаление в мен започна да рови някакво безчувствено същество, което крещеше "Напъвай, напъвай! Все едно акаш". Да-а, така, както всички знаем, че не бива. След няколко напъна реших да напъна като тя иска, защото ми причиняваше доста болка. Като напънах все едно акам започнаха да викат "Браво! Напредваш", но пак не преставаше да ме ръга грубо. Очевидно бързаше или просто практиката е такава, че няма такова нещо като търпеливо изчакване на някакъв естествен процес. Дойдоха да гледат и две студентки. Попитаха ме дали имам против и реших да се съглася. Все пак, нека гледат раждане без упойки и т.н.
КРАЯТ
Акушерката успя да ме поскъса най-накрая (май това и беше целта!) и бебето излезе. Дадоха ми го и пак се разбързаха да режат пъпа! Бяхме се разбрали да почакат повечко, но... все пак таткото го преряза. Било спряло да пулсира... НЕ знам! Кафетата ли им изстиваха или кво! Зверско бързане и истерии през цялото време!
Отнесоха бебето и айде БЪРЗО да вадим плацентата, да те преглеждаме, да те шием! Съгласих се да ми боцнат нещо местно, колкото да ми поизтръпне малко докато ме шият и след като ме зашиха абсолютно на живо донесоха пак бебето завито като пашкул, изнесоха го и ме оставиха да лежа. В този миг всички се изпариха. И така 4-5 часа!
7 ЧАСА БОРБА
Останахме сами с таткото. Той търчеше да търси дъщеря си, затръшваха му вратите, нямало да дават свединия на бащи! Аз трябваше да лежа 2 часа и да отида в стая, в която да съм с бебето, то тези 2 часа станаха 4-5.
Оказа се, че сме случили на смяна да е педиатърка, която винаги държала бебетата да стоят отделено от майките в началото, за да се АДАПТИРАЛИ по-добре! Слагала ги на термоплотчета и им пускала малко кислород в кислоподна палатка. !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Към 16 часа бях в стаята. Обещаха да донесат бебето в 16.30. Дойде да ме види сестра ми. За щастие тя е огромна уста, която има способности да се разширява и се 'почна... Влизаха една след друга к’ви ли не да ми обясняват колко по-добре било да се АДАПТИРА детето ОТДЕЛНО. Аз им обяснявах, че си го искам при мен. Сестра ми тръгна да вдига скандали по етажите.
Казаха, че аз мога да отида да видя детето. Тръгнах. Спряха ме. Щели да го донесат. Чаках. Дойде поредната Някояси да каже, че Някоя друга щяла да ми даде сведения. Дойде тази друга и ме накара да подпиша ИНФОРМИРАНО СЪГЛАСИЕ за бебето. Казах и, че няма да стане. Било задължително! Взех шибания документ и написах отдолу, че НЕ! съм съгласна детето ми да е където и да бело другаде освен при мен и НЕ! съм съгласна да му се дава адаптирано мляко, вода или каквото и да е, различно от МОЯТА КЪРМА! И се подписах!
ДОВЕДОХА Я! (Както в отова филмче на Монти пайтън караха родилката по коридора и блъскаха с всичка сила вратите с леглото и). Казаха ми, че правя грешка и бяха бесни. А дъщеря ми моментално засука и всечко беше прекрасно! И само как мигновенно се адаптира!
3 НОЩИ
По закон се стои 3 нощи! Нали помните как ме караха да напъвам! Еми, да, в резултат се сдобих с ГИГАНТСКИ хемороид. С него + 2та шева (само 2 външни, вътре не се скъсах!) можех да стоя или права за 1-2 минути или легнала. Инвалид! Не разбирам защо в такова неподвижно състояние трабва една родила жена да стои 4 дена сам сама, без да има кой да и помогне да се изправи, да си направи тоалет и да и подаде детето да го накърми! Всичко това ми костваши зверски мъки. Да обяснявам ли чувството да лежиш на някакво кожено легло (да не им се изцапа), застлано с чаршаф и върху него допълнително сложен чувал за боклук, покрит с пелена! То ти става на топка само докато дишаш, а аз понеже не търпя такива нива на хигиена и комфорт през 10 мин се борих като свиня с тиква, за да си оправя що-годе завивките и да се чувствам по-нормално. Безкрайна мъка. Всяко взимане на бебето и се озоваваш оплетен в гнусни чаршафи! Не знам, НЕ ЗНАМ! КОМУ Е НУЖНО! Чувствах се перфектно във всяко друго отношение, само хемороида болеше ужасно. И още боли!
Ще пропусна менюто... То аз там не ядох...
Иначе смяната на бабите Яги започваше в 6 сутринта! През 30 мин. Влизаше някой и я даваше термометър, я ми отскубваха детето, посредством стискане на носа, за да ми го изтръгнат от гърдата за преповиване. Връщаха я разплакана, с ледени ръце, нос и....абе, мани! Да им ---- на АДАПТАЦИЯТА!
Дебнех да попитам за нова нощница. Един път, докато кърмех влезе Някакава. Попитах дали ще минават да ни направят някакви консултации за кърмене (евентуално очаквах да спомене къпане на бебето, как се обгрижва пъпчено, цедене...) и отговорът който получих: „Е, ти с’а нали кърмиш!” и изчезна яко дим. Страхотно! Направо не знаех как ще издържа 3 нощи!

А! Ето още една смешка! След 1-та нощ влиза Някаква в 6 сутринта с термометри, пали луминисцентките рязко и казва: „Добро утро, момичета, как сте?” Аз: „Добро утро, добре!” Тя: „Аз ше ти кажа дали си добре, като ти зема термометъра!”
Ха-ха-хааааа

2-ра НОЩ
Рано сутринта дойде т. нар. ВИЗИТАЦИЯ. То пък взеха, че се случиха някакви нормални мъж и жена, като ТЯ дори си поговори с нас и ни погледна в очите! Попита ме как съм, казах, че съм като ракета, че се чувствам адски силна, пълна с енергия, само дето имам хемероид, това е! Тя погледна мъжа и ЧУХ: „Да я предложим за изписване!” Откачих, ревнах направо. Беше към 10! В 11 мъжът ми и родителите ми бяха напълно изкукуригали, като им сервирах, че си тръгваме от концлагера. Доста им объркахме плановете с 1-2 дена по-рано! Прането била мокро...Комедия пълна!
Дойдоха поне 3 пъти да ми напомнят да си оставя нощницата, че им се водят...Смешници

МОМИЧЕТО ОТ МОЙТА СТАЯ
Искам да ви разкажа и това.
Беше в стаята преди мен, остана и след мен. Беше родила близнаци, секцио. По-рано. Така и не разбрах дали защото докторът и ще ходи уикенда на лов. И двете деца бяха в кувьози. Не й даваха никакви сведения, тя можеше да ги вижда за 20-тина мин. по веднъж на ден. Бяха и казали, че трябва да си спре кърмата, защото щяло да и е трудно с 2 деца!!!!!!!!! Операцията я болеше много, а и не трябваше да яде нищо 3-4 дена. Никой от екипът, водил секциото не дойде да я посети. Беше платила два пъти- веднъж таксата и още веднъж същата сума на ръка! Всеки ден се чувстваше все по-смачкана. Мъчеха се да захранят близнаците и, като с момичето не се получанаше. Един ден слезе да ги види и дъщеря и била с някви тръбички. Попитала защо. Казали и, че нямало кво да и обясняват, кво питала, като и без това нямала медицинско образование.
И така до деня на моето изписване и симпатичната визитация.
Оказа се, че превръзката на операцията не и е сменяна от тогава!!!! ИЗУМИТЕЛНО! Оказа се, че лекарят и не е съобщил за решението му да и спира кърмата с хапчета, а това означава съвсем розличен от режимът, на който я държаха.
Сложиха я на антибиотици и още други нови видове лечения. На бебетата и също им вкарваха НЕЩА!
Вчера и се обадих, все така си беше в онази стая, която аз вече почти изчегъртах от паметта си. Каза ми, че всеки ден някое ново момиче, което се опитва да попита за децата си плаче.

Това е.

Момичета, не раждайте секцио! Повече боли! И не давайте да ви отделят от бебетата.

Успех от сърце!

----------------------------------------------

 

Здравей Роси,

пише ти Лидия, Вече съм щастлива майка :):):):)
Искам СПЕЦИАЛНО да ти благодаря аз и моят съпруг за безценните съвети, които научихме по-време на курса и които много  ни помогнаха за раждането.
Всичко се случи така както аз исках - точно така си представях моето раждане, както си го бях пожелала благодарение на задачата която ни беше поставила по-време на курса - "да опишем подробно как си представяме нашето раждане".
Контракциите ми започнаха през 03.00ч. през нощта. Не бях убедена че това е денят, въпреки че от няколко дни имах предварителни контракции. Термина ми беше на 14.11. и даже ми казваха че вероятно ще е към 20.11 и затова се бях "настроила" за раждане след 14.11., но природата си знае работата:). След като първата контракция се появи към 03.00, следващата беше към 04.00 и вече към 06.00 бях убедена че това са контракции:)
Започнах да правя позите,  които разучавахме на курса, като и съпруга ми активно ми помагаше с топли компреси, масажи на кръста и etc., и когато контракциите станаха на около 5-10 мин., тръгнахме за болницата. Бях решила,  че ще раждам в "Майчин дом" заради това, че бебенцата са при нас и поне може да го видиш и веднага да си го закърмиш. Ти най-добре знаеш какво е там, но бях се настроила че ще направя някои "компромиси" след като ще раждам в болница, но твърдо бях решила да отида възможно най-късно натам и се "молех" да не ми изтекат водите. Така и стана, реално ме приеха в 11.40 в болницата и докато ми оформиха документите и etc. /най-"смешното" беше, че ме попитаха мъжа ми дали не е лекар, защото ги бил "подложил" на кръстосан разпит за окситоцина - дали ще ми вливат, дали ще ме слагат на мониторинг и etc. всичко това благодарение на твоята лекция за раждането на която и той присъстваше:).
При приемането вече бях със 7-8 см. разкритие и ме включиха съвсем за малко на мониторинг, но аз въобще не лежах по-гръб, а в странична поза и с помощта на дишанията, а и благодарение на това, че водите всъщност ми изтекоха по време на "финалните" напъни, което доста ме облекчи, бях готова за родилна зала. Леглото за раждане беше в добрия вариант, не хоризонтално,  а под наклон и с "дръжки" за захващане и само с 3 напъна бебето излезе. Въобще не ми вляха окситоцин, т.к. бързо достигнах 10см. и в 12,54h. бях родила. Лекарите направо бяха учудени, т.к. отдавна не се е случвало толкова добре подготвен човек с дишане и etc. и без излишни "крясъци" да дойде за раждане. Казах им за твоя курс и те бяха много приятно учудени,  че има такъв курс. Сега на всички мои приятелки и бъдещи майки им разказвам за този курс и колко наистина е важно да си подготвен.
Е, разбира се направиха ми "епизотомия", но също бях подготвена предвид че ще раждам в болница, а и т.к. постоянно на консултациите по време на бременността ми казваха че имам тесен таз и ще се наложи цезарово сечение, а аз твърдо бях решила да раждам по-естествен начин.
Но всичко си заслужаваше, защото се появи най-прекрасното същество за нас - нашата дъщеричка. Сега се възстановявам доста бързо и редовно пия от капките за след раждане. Имам кърма и бебока доста добре си хапва...:)
Роси, още веднъж много се радвам че преминах през този курс и се надявм много скоро пак да се видим на курса на йога за майки след раждане за да влезем във форма.
За следващото мое раждане,  за което имам голямо желание аз и съпруга ми, се присъединяваме към "идеята" за раждане в къщи, за което научих в курса, но нямахме достатъчно време да се подготвим...:)
....но ще "дерзаем|" за следващия път.....:)
МНОГО КЪСМЕТ на теб и на бъдещите мами за безпроблемно раждане...;)
ЦЕЛУВКИ от цялото семейство - Лидия, Калоян и Милица :)

---------------------------------------------

 

Раждането на МЕГИ

Синът ни Мартин се роди в 6:25 сутринта в началото на август 2008 г., 5 дни след термина. Беше дълго планирано и подготвяно неасистирано домашно раждане.
В къщи беше голяма лудница до последно – майстори, ремонти, после чистене, приготвяне на храна, подготовка на нещата за бебето… Едва смогнахме до термина, а бебето си беше готово да се роди още преди термина, но аз го възпирах. И когато всичко беше готово, казахме „хайде”, ама то с „хайде” не става ;) Поизнервихме  се малко след като класически рецепти като секс и бързо, дълго ходене не сработиха, особено баща му, който по принцип много се впряга за какво ли не. Три дни преди да се роди за кратко се появиха слаби ритмични контракци, но после изчезнаха. Обаче започна някакъв бесен очистителен процес в моето тяло – седем дефекации за 24 часа! На следващия ден се чудихме какво да правим, нямахме никакви планове, защото наистина очаквахме раждането да се случи по-скоро. А жегата навън не ни оставяше много възможности. Имаше някакви неритмични контракции цял ден, но нищо съществено. Вечерта обаче падна част от запушалката и аз реших, че явно това ще е моментът. Малко по-късно си започнаха и ритмични контракции през около 10 мин., които за няколко часа стигнаха до 3-4 мин. и продължителност от 50 сек. Самите контракции не бяха болезнени, но ме влудяваше една болка в таза от двете страни на сакралната кост. На практика цялото ми внимание отиваше там. С такива контракции, решихме, че моментът е настъпил и подготвихме „сцената” – дневната ни. Опънахме дивана, покрихме го със специални непромокаеми чаршафи, приготвихме непромокаемите подложки, кърпите, нещата за бебето и обработката на пъпната връв и пр. Някъде към един след полунощ обаче контракциите започнаха отново да се отдалечават – на 5, на 7 на 10 мин. и беше ясно, че няма да е тази нощ. На мен ми се спеше страшно много и имах вътрешното усещане, че тези няколко часа контракции не са свършили много работа. Легнахме си, но аз ставах горе-долу на всеки час заради остатъците от контракциите и тази гадна болка в таза, която само седене върху тоалетната оправяше. После успях някак си да намеря начин да се справям с нея и в леглото без да ставам (масаж в срещуположни посоки) и успях да поспя 3-4 часа.
На следващия ден положението с контракциите беше същото като на предишния – много неритмични, но понякога достатъчно силни, за да ми дадат да разбера, че не е добра идея да излизаме от вкъщи. Не че щяхме да родим на улицата, но просто за околните би било супер странно бременна жена да започне да клечи изведнъж или да се увеси на врата на мъжа си. А седенето в къщи без планове и просто в чакане ни тормозеше много. Мислех си, че запушалката се е изнизала още предишната вечер, но се оказа, че онова е било само част от нея и тя продължи да се точи и през този ден. Бях объркана от това, че бебето се беше преместило точно преди контракциите да започнат, че непрекъснато се бунтуваше в мен и от това странно развитие на нещата. Но последната ми мисъл беше да търся лекар. Затова пък разчитах много на съветите на традиционната акушерка Клер Лопринци, с която се бях запознала месец преди термина и с която поддържах връзка по мейла. Тя ни помогна неимоверно много с дух и спокойствие. Описах на Клер ситуацията и какво аз мисля, но тя просто ме посъветва да оставя бебето да си свърши работата, да не преча на контракциите, а за болките в таза просто да дишам дълбоко и да направя топли компреси или просто да стоя под душа. В края на този изнервящ ден отново започнаха ритмични контракции, но имайки опита от предишната нощ, този път просто нищо не подготвихме. Аз бях открила, че клечането по време на контракция много помага, а съвета за душа и дишането коренно промени нещата с болката в таза. Пак се явяваше от време на време, но не беше проблем. Не се занимавах да засичам контракциите, ясно усещах, че зачестяват и се удължават. От към осем вечерта до един през нощта вече бяха на около минута-две разстояние, но така и не стигнах по-нагъсто (и слава Богу ;) Не че бяха болезнени, но изискваха концентрация, а висенето под душа ме изтощаваше). На мен отново започна да ми се спи зверски и реших да си легна доколкото това беше възможно с контракции. Явно и тази нощ нямаше да имаме бебе. Не можех обаче да се справям така добре в леглото и трябваше да ставам по-начесто от предишната нощ. В един момент обаче с изненада усетих някакъв напън и то само когато лежа. Станех ли, всичко изчезваше. Часът беше към 4:30. Пред мен сериозно стоеше въпросът дали да се захвана и да развия този напън и да видя какво ще стане или да изкараме още една безсънна нощ и изнервящ ден. Избрах първото. В 5 вече напъните се усещаха по-осезателно, но нямах усещането, че нещо ще излезе от това и отново се отправих към леглото. Лежането в каквато и да било поза обаче се оказа задача невъзможна. Непрекъснато ме настигаха някакви напъни. И въпреки, че водите си изтичаха на части и порции през цялата вечер/нощ и че продължаваше да излиза кръвенист мукус, някак си не се възпрях да сложа два пръста във влагалището и да видя къде е главата. Усещаше се ясно, но достатъчно високо и идея си нямах какво е разкритието. Даже в един момент се чудех дали изобщо има достатъчно разкритие за напъни, но реших, че щом усещам напъни, значи има. Напъните се усилиха, но главата пак беше достатъчно високо и към 6 аз реших, че едва ли ще е тази нощ. Все пак обаче постлах чаршафите и подложките на дивана. Тогава нещата започнаха да се развиват главоломно. Напъните станаха неудържими, но още не вярвах, че ще имаме бебе тази нощ. Внимавах само да не напъвам аз, а да оставя бебето и тялото ми да вършат тази работа, както ме беше посъветвала Клер. На моменти напъните бяха толкова силни, че единствения начин, да не им се противопоставям и стягам мускулите си беше да вокализарам както и каквото ми дойде. Знаех, че е много важно да продължа да дишам, а не да задържам дъха си, но това беше значително по-трудно от вокализирането. Не ми се мисли за съседите ;))
Изнервеният ни татко се опитваше да спи, макар че с моето мучене из всички стаи, едва ли е успял ;) Изведнъж напъните се засилиха драстично и вече нямаше съмнение, че бебето се ражда. Едва успях да си сипя гореща вода в приготвеното легенче и да изстискам едни компрес, когато усетих как главата се придвижва надолу. Качих се на дивана на 4 крака и притиснах компреса до перинеума. Напъните обаче бяха толкова силни, че единствено успявах някак си да ги контролирам като се навеждах напред. Напомних си максимално да отпусна вагиналните мускули, което обаче щеше да е задача невъзможна без предварителната подготовка (правихме масажи на перинеума в деветия месец, и разни други техники, усвоени в курсовете по йога за бременни), компресите и вокализирането. Извиках на мъжа ми да стопли още вода, тъй като компресите бързо изстиваха, но той още сънен не я разхлади и аз едва го дочаках. Застана зад мен и ми каза, че анусът ми бил отворен и щял да го почисти. Извиках му да не ме докосва и го бутнах с крак. В същия момент погледнах надолу и с лека изненада видях колко много съм се отворила. Идея си нямах колко още ще й трябва на главата, само усещах силното разпъване на перинеума и притисках горещия компрес. Разбрах кога главата премина, едва като усетих намаляване на натиска. Докато погледна надолу обаче телцето се изхлузи и бебето проплака. Беше съвсем розовичък и много буден. Баща му първи го пое и го обърна по корем, за да изкара остатъка от течността в носа и дробчетата му, и после ми го подаде. Пъпната връв беше леко замотана около едното му краче. Имаше кръв по главата тъй като през цялото време докато траеше активната част на раждането аз леко прокървявах от шийката. С телцето излезе и част от мембраните, но си остана да виси до пъпната връв. Не сме се занимавали да почистваме бебето, побързахме само да го наситним удобно в мен, да го завием и да му сложим шапчица, защото не е истина колко бързо губят топлина новородените. После му дадох да суче и повече не сме му чули гласчето. Мекониумът излезе след около 4 часа и хубавичко го омаза. Тогава почистихме телцето от остатъците от кръв и други мръсотийки, като внимавахме, да не почистваме където нямаше нужда. Нямах никакви контракции, нито по време на напъните, нито след това, и плацентата излезе едва след три часа. Никак не ме притесни този факт, знаех за случаи и след 8 часа и повече. Малко преди това решихме да отрежем пъпната връв, за да мога и аз да се раздвижа. В комплекта за раждане, който поръчахме, имаше клипси, но в крайна сметка решихме да ползваме конци (в случая стерилни не намерихме, но разбрахме, че и не-ароматизирани конци за зъби ще свършат работа, а Клер ни обясни как и къде да вържем). От изследвания на СЗО разбрахме, че обработка с алкохол, спирт, талк и пр. само ще забави падането на пъпчето, така че освен стерилни ножици и добре измити ръце, друга грижа не сме прилагали (24 часа по-късно, пъпната връв е съвсем твърда и предполагам, че до 3-4 дни ще падне). Знаех, че плацентата е нещо бая голямо, но пак се изненадах от размера и количеството кръв. Плацентата решихме да замразим и заровим в градината на къщата ни в провинцията. Заедно с плацентата излязоха и някакви парчета като черен дроб, но това хич не ме притесни. Нито съм се чудила дали не останало нещо от плацентата в мен. Просто нямам черни сценарии в главата си. Разкъсвания също нямам. Не че някой ме е проверявал, но човек си усеща тялото и знае кога е ок и кога не е. Кървенето е направо слабо в сравнение с това, за което съм чела. Матката се прибира буквално за часове, дори кожата по корема се прибира. 24 часа по-късно, матката беше с размерите на портокал, а аз можех да си обуя джинсите J.
Не ми се мисли какво би станало, ако имахме уговорка с лекар или акушерка. Трудно мога да си представя някой да ме чака аз да се наканя два дена дали да раждам и накрая да отида да си легна точно преди напъните J За болниците пък да не споменавам.
Много хора допринесоха за безпроблемното протичане на бременността и раждането – диетологът, страхотният хомеопат, който имаме, Роси с нейния опит и курсовете й за бъдещи майки, хората, които не поставиха под съмнение избора ни, и разбира се Клер. Едва ли, примерно, щеше да ми е толкова комфортно да клеча по време на контракциите, ако не бяхме клечали до припадък при Роси J Затова пък вечерта ме хвана страшна мускулна треска от непрекъснатото клякане и ставане по време на контракциите! Поне съм си стегнала добре мускулите, ако не друго ;)
Мартин е много спокойно бебе, дори майка ми се изненада като го видя – един такъв кротък, без бръчици и със страхотен тен на кожата (аз изглеждам като болно боливийско дете до него ;)). Спасихме го от първите ваксини като го родихме в къщи, за другите се уговорихме с педиатъра, да ги отложим и не мислим изобщо да го тормозим с такива неща.
На видеозон сме го гледали само веднъж в осмия месец и тогава ни наплашиха, че е напречно разположен, че пъпната връв му била омотана около врата, че сърцето било с различни камери и всякакви щуротии. Аз бях много против този преглед, но баща му настоя, а за него беше важно. Клер обаче ни научи как да слушаме сърцето без уреди и до последно си имаше пулс на спортист! От изследванията в поликлиниката се съгласих само на стандартните кръвни тестове, тай като съм почти на вегански хранителен режим, но проблеми не съм имала, напротив.
Решението ни да го родим в къщи беше плод на напълно информиран избор и гигабайти изчетена литература. Едва ли щеше да е неасистирано, ако у нас имаше традиционни акушерки като Клер, но срещнахме единствено много страх и неразбиране сред медицинските лица. Промяната на модела у нас обаче е въпрос на време и вероятно значително по-кратко отколкото много хора си го представят!
Лично аз подкрепям тази промяна с каквото мога, защото съм убедена, че тя е от изключителна полза за бебета, за майките и за татковците

 

ДА РОДИШ ВКЪЩИ – БЕЗ СИСТЕМИ И НАПУК НА СИСТЕМАТА - статия на Ива Дойчинова за вестник "24 часа" - 2008г.

Ако раждането в къщи е доста разпространена практика в много страни – Холандия, Англия, Германия, то у нас се споменава като чиста екзотика и форма на сектанство или лудост.  Тонът “Против” разбира се, се  взима хорово  от цялото медицинско съсловие и се стига до „Анатема” заради няколко основни довода.
Първият е и първородният грях на нашата система -  че бременната се счита за пациент в критична ситуация и това се доказва с разпространените болнични поговорки “Родилката е с единия крак в гроба”и “Ние тук се борим за два живота”.
Вторият и то основателен е, че нямаме така обучени акушерки, че те да могат да асистират самостоятелно на родилката у дома й без намесата на цял екип от лекари, анестезиолози и т.н. Не е за подценяване е факта, че нашите линейки по родните кръстовища /особено в големите градове/ не могат да стигнат бързо до болницата, в случай на усложнение.
Всъщност дали да раждате в болница или в къщи – това не е дилема. Защото избор няма. Раждането вкъщи не е незаконно, но закона по никакъв начин не го регулира.
Има начин обаче да го направиш. На своя глава. Почти апокрифно и напук на системата.  Представяме ви Роси и Петя:
-   Росица Божкова – психолог и инструктор по йога, ражда третото си дете Авенир в къщи и Петя Асенова – Пазарджик – студентка, ражда второто си дете Преслав в къщи.
Видно  е, че това са жени с високо  образование и самоосъзнаване и решението им не е плод на мизерия, а още по-малко на безизходица. Поне финансова.  Проблемът е в сега съществуващата родилна помощ в България и нейните неприемливи страни
Ето какво разказва Росица:

- Тенденцията в болниците е медицинският персонал да поема нещата в свои ръце и да действат като на поточна линия. Те въобще не се интересуват от конкретната бременна.  На почти всички жени им слагат още с пристигането  питоцин - един хормон, който се вкарва в тялото, за да предизвика по-бързо контракции, химически аналог на окситоцина. За сравнение, според СЗО, само 10% от жените имат нужда от него, а в България се слага наред. Следват интервенции, които се прилагат без да се иска мнението на жената, без да и се обяснява, сякаш тя няма правото да знае какво и защо се прави. Позата за раждане също е противоестествена.  Легналата поза е най-трудната за жената и често именно тя предизвиква усложнения и разкъсвания. В световен мащаб вече има съвсем друга тенденция по отношение на раждането. Гледала съм документални кадри от Унгария - там акушерките се навеждат и стоят да чакат бебето – жената ражда права или пък има едни  специални столчета –дъгообразни и жената е седнала/клекнала, а  асистиращият персонал е в неудобна поза и чака. Тука репликата е точно обратната - “НА НАС ТРЯБВА ДА НИ Е УДОБНО, А НЕ НА ВАС”. Така ми казаха при второто ми раждане, когато се оказа че трябва да раждам на едно от напълно хоризонталните легла, с крака, вдигнати нагоре, без каишки за захващане дори. И това е показателно изобщо за целия процес на раждане в нашите болници, който е превърнат в едно удобство за лекарите, а не за раждащите.  По тази причина бързат да слагат системи с окситоцин, да правят епизотомия, бързат да бият после инжекция с метердин за по-бързо изкарване на плацентата, да режат бързо пъпната връв и т.н. Е, намерили са подходящите обяснения за тези неща, но все повече водещи акушер- гинеколози в света стигат до идеята, че най-успешното раждане е с най-малката намеса в естествения му ход...

- Каква е най-удобната поза за жената, когато ражда?

- В първата фаза на раждането, когато се осъществява разкритието, жената трябва не да лежи по гръб, омотана в системи и уреди, а да се движи, да прикляква, да сменя позите – това много ускорява  разкритието. Има специални пози, които го ускоряват. Гледах и клиники в Гърция , оборудвани с водни вани, с помощни средства – въжета, топки… Там акушерката води и дава инструкции – какви пози да се правят за по-бързо разкритие  – т.е. използват се механизмите на тялото, за да се стигне до реализирането на този естествен процес.  У нас – обратното – процесът на  раждане  е физиологичен – вкарваме това – става това; вкарваме друго – следва ново… Но се пропуска много важния момент, че психиката играе ключова роля, това е хормонално обусловено.  Когато започне раждането, в мозъка се отделя окситоцин. Той  е хормонът, който се отделя и при сексуалния оргазъм, при любовта и майчинските чувства. Всичко, което отваря, което радва. Но в болницата той естествено секва. И какво се случва –  когато отидеш в непозната обстановка включваш защитно поведение и тогава се стягаш. Разкритие няма как да стане. Ако обстановката се приеме за враждебна и непредразполагаща, тогава мозъкът отделя адреналин – той изтласква кръвта в ръцете и краката – за борба или бягство. Затова често жените се стягат в болницата – може да прекарат часове без естествен резултат.

             - Защо според теб раждането вкъщи в България не е развито нормативно?
             - Защото тука няма пари – за докторите и за цялата система. Държавата още не се е усетила, че така ще и излезе много по-евтино – да плаща само на една акушерка, а не на цял екип от минимум пет души. В Холандия, например, където домашните раждания са преобладаващи, в дома идва само една акушерка  – и тя не се намесва, ако всичко си протича естествено.  А точно лекарските намеси често усложняват нещата. Те се набъркват в един естествен процес – и объркват нещата – получават се “усложненията”.  Често съм чувала от жени – “ох, добре, че бях в болница, защото се получиха такива и такива усложнения”. А според мен – те са се получили точно защото тя е била там!
      -     Имаше ли миг, в който да се разколебаеш. Да се отдадеш на страха, че нещо може да се случи на теб или на бебето и е по-сигурно в болнична обстановка?

- Ами – честно казано, когато се появих по телевизията и поставих  въпроса, след това четох повдигнатите по темата форуми. Цялостното мнение беше против – с много упреци за безотговорност, опасностите, рисковете...Страховете на всички тези жени влязоха в мен и станаха като един вътрешен фон. След това обаче реших, че ще се доверя са себе си, на убежденията си и на мъдростта на женската ми същност. Вярвам в нещата,  които преподавам в моите курсове, а и знанието не е знание, ако не е минало през личната опитност, иначе си е просто теория...

- И как протече раждането в къщи?

- Със сигурност това беше най-доброто раждане от трите, които съм имала – никакви разкъсвания, никакви шевове след това, беше бързо и ефективно, описала съм го подробно в сайта си – www.natalyoga.net.  Наистина, процесът протече точно така, както се бях подготвяла да протече. Много е важна предварителната подготовка и нагласа, а нали точно с това се занимавам – курсовете, които водя. Бях изчела доста книги за естественото активно раждане, за позите, които спомагат и облекчават процеса, за масажите, акупунктурата, предварителните визуализации. А и йога практикатата помага.  

- Можеш ли със сигурност да кажеш, че това е добро и за бебето?

- Да, категорично. По отношение на бебетата – говоря като психолог. Отделянето от майката след раждането, което масово се практикува в болниците  е много тежко за тях. Това е задълбочаване на родовата травма – акта на раждане на бебчето, за която не се говори много много и не се познава добре. Според редица водещи психолози в света,  90% от страховете се формират по време на раждането и около него. Това е един много голям шок за съзнанието, което излиза навън, толкова голям, че предопределя отношението към света след това.  Майката е единствената му връзка с досегашния му живот, новороденото я разпознава сред многото други – миризмата и, гласът и, вкусът и.  Акакво се прави тук – взима се бебето. Било много важно веднага да му се отреже пъпната връв, да се измери, да му се сложат ваксини... По отношение на пъпната връв, доказано е, че трябва да се изчака преди да се реже. Кръвта, която влиза тогава към него през плацентата е изключително богата  и много важна за интелектуалното и физическото му развитие.

И друго: в психологически план, има едно явление, наречено импринтинг. Наблюдава се и при животните и при хората. Например – овцата, ако не й дадеш веднага агнето, което е родила да го оближе и подуши, след три дена тя не го припознава и не се грижи за него. А ако и оставиш първите пет минути, след това няма проблем. Това се  обяснява с голямото отделяне на окситоцин все още /хормона на майчинството/ от майката. Затова е много важно да се стимулира нейния майчински инстинкт – и веднага след раждането да се сложи върху корема или гърдите й. Това е важно и за детето – за да може детето да се подсигури, че познатия свят все още го има. Ще спомена един интересен експеримент в тази връзка , за развитието на взаимоотношението между майки и деца при ранен контакт и липса на такъв.  В продължение на много години изследвали типа майчинско поведение на две групи - едната група на тези, които са имали първи контакт /бебе-мама след раждането/  и друга – която не са имали – както тука правят. Взимат ти бебето, отнасят го някъде, след няколко часа го носят…Тези майки, които са имали първи контакт са били с много по-добре развито майчинско поведение – вслушващи се, внимателни, докато другите били по-скоро заповядващи, изискващи, критикуващи.
А какво изживяват бебетата, оставени сами първите дни от живота си, далеч от майките си, с които се срещат за някакви кратки минути за кърменията? Бебетата са съзнателни и чувстващи същества, изобщо не бива да ги подценяваме, напротив  - първите дни от живота им са особено важни за тяхното разбиране в какъв свят са попаднали. Защо това не го имат предвид в болниците? Каква нация изграждаме с тези първи негативни впечатления?   А не е нужно много, просто различно отношение – възможността жената да роди спокойно и естествено, да има едно нормално отношение към нея, да се зачита като равноправен поне партньор на лекарския екип. И бебето да е до нея. Да я подкрепят за кърменето ... все неща, които на повечето места ги няма.

- Един от аргументите “против” на лекарското съсловие тук е, че ако наистина се случи нещо непредвидено по време на раждането – жената много трудно може да стигне в рамките на няколко минути до болница, заради тежкия трафик и задръстванията…

- Аз нямам никакъв шанс за стигна до там и това го знам. Просто се доверих на съдбата си.

- Имаше ли акушерка при теб?

-Нямаше никой друг освен мъжа ми. Децата /останалите две/ се бяха разкашляли и ги бяхме оставили при бабата.  Бяхме само двамата и добре стана. Нямаше да се чувствам по-добре, ако имаше акушерка. Бях абсолютно уверена, знаех какво се случва. Даже се чувствах много добре, че няма някой да ми казва кога да напъвам и кога не. Оставих тялото си само да почувства кога какво да прави.

- Лекарските среди в България коментират раждането вкъщи като едно завръщане към средните векове с техните неудобства и високи рискове. Не се коментира факта, че това е практика в много западни страни – Холандия, Англия, Германия…

- Да, аз преди да родя говорих с една българка, която е работила като акушерка в Холандия. 90% от ражданията там са вкъщи. Само ако има някаква патология – тогава се ходи в болница. И основната причина е, че на държавата така й е много по-лесно и евтино. Плаща се само на една акушерка. Тя идва в дома ти – има едни такива надуваеми вани. Тя се пълни с вода – за да се отпуснеш, водата подпомага раждането. И жената се оставя на естествения си ход. Там акушерките се обучават малко повече отколкото нашите – за да могат и да шият. И така на Здравната каса на Холандия й излиза много по-евтино. И естествено, процента на родилите със секцио е много по-малък. Тук бих могла да допълня, че у нас има извастна манипулация по отношение на раждането със секцио. Процентът на родилите по този начин наистина е огромен – това просто не е реално наистина да е необходимо.

Това е много по-шоков начин за раждане на бебето, но в нашите болници това никой не ти го казва. Чудят се само как да се убедят с медицински и не дотам медицински мотиви да родиш така. А жената е много податлива в този момент.

- Поддържаш ли контакти с жени, които раждат вкъщи?

- Да, с две. Те бяха родили преди мен и ми даваха съвети – за предварителната настройка, за самото раждане. Освен това поддържам връзка с една ДУЛА, която е и акушерка, една жена от Хаваите, която е изродила повече от 600 бебета при домашни условия. Името и е Клер Лопринци. Та тази жена пътува в много страни, за да участва в такива движения – за раждане вкъщи. Тя ще дойде тази година в България – през юни за два дена. Родила е и трите си деца вкъщи сама, не ги е ваксинирала, общо взето е вън от матрицата. Тя знае много неща за последните световни тенденции за раждане вкъщи, естественото раждане.  На всичките въпроси ми отговаряше, така че получих обучение и по интернет – с мейли.

- Когато излезеш от матрицата се появяват неочаквани и понякога дори смешни трудности. Например с “узаконяването” на детето. Как се случва това, когато не раждаш в болница – ден, час на раждането, ЕГН, документи, Акт за раждане.

- Ами ако не раждаш в болница трябва да изчакаш 5 дена след раждането, за да не ходиш в болница. След това Джи-пито попълва едно съобщение за раждане, което се намира изключително трудно. Това са бланки, които ги има само в болниците. С тях се отива в ЕСГРАОН и в общината. Въобще като излезеш от матрицата всички са много в шах.

 

  Петя ражда второто си дете - сина си Преслав в къщи. Публикува историята в интернет. Шокът на много хора е тотален. Най-вече заради това, че и по-голямата й дъщеря Маги присъства на раждането. Когато главичката на бебето се появила, тя започнала да се смее, да пляска и да се радва. Гушнала е брат си минути след появата му на бял свят. Петя споделя:

-След раждането на Преслав срещнах и срещам грубо отношение от институции и лекари, въпреки, че по никакъв начин не съм нарушила закона или навредила на някой. Мисля , че това трябва да се промени. Знам, че много от вас, които четете този разказ, не одобрявате домашното раждане, но ще се съгласите, че българката има право да избира, а институциите са длъжни да й предоставят този избор. 

Петя в момента участва в подготовката на петиция до Министерство на здравеопазването, която ще бъде внесена до дни. В нея тя и многото “инакомислещи” майки апелират за няколко простички,  човешки неща.

1. Да се уреди нормативно раждането вкъщи. Да може легално да се заплати труда на акушерката или екипа.
2. Да се позволи на майката да избере активно раждане – т.е. тя да ръководи процеса, слушайки тялото си, а не напъствията и поредицата от хормонални инжекции и системи.

• Да се осигури на майките, желаещи естествено раждане екип, който да и асистира, а не да убеждава за секцио.

 

ТАЗИ ПЕТИЦИЯ Е ВЕЧЕ РЕАЛНОСТ, АКО ПОДРЕПЯТЕ СПОДЕЛЕНИТЕ ИДЕИ, ГЛАСУВАЙТЕ И ВИЕ!!!