Материалът, който следва е написан по повод личната ми опитност с моето домашно неасистирано раждане. С това НЕ АГИТИРАМ никого за такова и не мисля, че то е подходящо за нашите условия. Всяка жена има своята уникална история, уникална бременност и раждане, които не се повтарят с никои други. С този материал просто споделям това, което се случи, както и своите размисли.

--> Силата на Майката – въпроси за размисъл

--> Моето трето раждане – подготовката

--> Раждането

НОВО - вълнуващо описание на ново домашно неасистирано раждане, случило се на 5 август 2008 година. Описано е обстойно, процесът е показан в детайли - неподправено и автентично - благодарим на жената, която така вдъхновяващо ни е разкрила своята опитност за полза на всички жени, за които РАЖДАНЕТО е СИЛА.

Синът ни Мартин се роди в 6:25 сутринта в началото на август 2008 г., 5 дни след термина. Беше дълго планирано и подготвяно неасистирано домашно раждане.
В къщи беше голяма лудница до последно – майстори, ремонти, после чистене, приготвяне на храна, подготовка на нещата за бебето… Едва смогнахме до термина, а бебето си беше готово да се роди още преди термина, но аз го възпирах. И когато всичко беше готово, казахме „хайде”, ама то с „хайде” не става ;) Поизнервихме  се малко след като класически рецепти като секс и бързо, дълго ходене не сработиха, особено баща му, който по принцип много се впряга за какво ли не. Три дни преди да се роди за кратко се появиха слаби ритмични контракци, но после изчезнаха. Обаче започна някакъв бесен очистителен процес в моето тяло – седем дефекации за 24 часа! На следващия ден се чудихме какво да правим, нямахме никакви планове, защото наистина очаквахме раждането да се случи по-скоро. А жегата навън не ни оставяше много възможности. Имаше някакви неритмични контракции цял ден, но нищо съществено. Вечерта обаче падна част от запушалката и аз реших, че явно това ще е моментът. Малко по-късно си започнаха и ритмични контракции през около 10 мин., които за няколко часа стигнаха до 3-4 мин. и продължителност от 50 сек. Самите контракции не бяха болезнени, но ме влудяваше една болка в таза от двете страни на сакралната кост. На практика цялото ми внимание отиваше там. С такива контракции, решихме, че моментът е настъпил и подготвихме „сцената” – дневната ни. Опънахме дивана, покрихме го със специални непромокаеми чаршафи, приготвихме непромокаемите подложки, кърпите, нещата за бебето и обработката на пъпната връв и пр. Някъде към един след полунощ обаче контракциите започнаха отново да се отдалечават – на 5, на 7 на 10 мин. и беше ясно, че няма да е тази нощ. На мен ми се спеше страшно много и имах вътрешното усещане, че тези няколко часа контракции не са свършили много работа. Легнахме си, но аз ставах горе-долу на всеки час заради остатъците от контракциите и тази гадна болка в таза, която само седене върху тоалетната оправяше. После успях някак си да намеря начин да се справям с нея и в леглото без да ставам (масаж в срещуположни посоки) и успях да поспя 3-4 часа.
На следващия ден положението с контракциите беше същото като на предишния – много неритмични, но понякога достатъчно силни, за да ми дадат да разбера, че не е добра идея да излизаме от вкъщи. Не че щяхме да родим на улицата, но просто за околните би било супер странно бременна жена да започне да клечи изведнъж или да се увеси на врата на мъжа си. А седенето в къщи без планове и просто в чакане ни тормозеше много. Мислех си, че запушалката се е изнизала още предишната вечер, но се оказа, че онова е било само част от нея и тя продължи да се точи и през този ден. Бях объркана от това, че бебето се беше преместило точно преди контракциите да започнат, че непрекъснато се бунтуваше в мен и от това странно развитие на нещата. Но последната ми мисъл беше да търся лекар. Затова пък разчитах много на съветите на традиционната акушерка Клер Лопринци, с която се бях запознала месец преди термина и с която поддържах връзка по мейла. Тя ни помогна неимоверно много с дух и спокойствие. Описах на Клер ситуацията и какво аз мисля, но тя просто ме посъветва да оставя бебето да си свърши работата, да не преча на контракциите, а за болките в таза просто да дишам дълбоко и да направя топли компреси или просто да стоя под душа. В края на този изнервящ ден отново започнаха ритмични контракции, но имайки опита от предишната нощ, този път просто нищо не подготвихме. Аз бях открила, че клечането по време на контракция много помага, а съвета за душа и дишането коренно промени нещата с болката в таза. Пак се явяваше от време на време, но не беше проблем. Не се занимавах да засичам контракциите, ясно усещах, че зачестяват и се удължават. От към осем вечерта до един през нощта вече бяха на около минута-две разстояние, но така и не стигнах по-нагъсто (и слава Богу ;) Не че бяха болезнени, но изискваха концентрация, а висенето под душа ме изтощаваше). На мен отново започна да ми се спи зверски и реших да си легна доколкото това беше възможно с контракции. Явно и тази нощ нямаше да имаме бебе. Не можех обаче да се справям така добре в леглото и трябваше да ставам по-начесто от предишната нощ. В един момент обаче с изненада усетих някакъв напън и то само когато лежа. Станех ли, всичко изчезваше. Часът беше към 4:30. Пред мен сериозно стоеше въпросът дали да се захвана и да развия този напън и да видя какво ще стане или да изкараме още една безсънна нощ и изнервящ ден. Избрах първото. В 5 вече напъните се усещаха по-осезателно, но нямах усещането, че нещо ще излезе от това и отново се отправих към леглото. Лежането в каквато и да било поза обаче се оказа задача невъзможна. Непрекъснато ме настигаха някакви напъни. И въпреки, че водите си изтичаха на части и порции през цялата вечер/нощ и че продължаваше да излиза кръвенист мукус, някак си не се възпрях да сложа два пръста във влагалището и да видя къде е главата. Усещаше се ясно, но достатъчно високо и идея си нямах какво е разкритието. Даже в един момент се чудех дали изобщо има достатъчно разкритие за напъни, но реших, че щом усещам напъни, значи има. Напъните се усилиха, но главата пак беше достатъчно високо и към 6 аз реших, че едва ли ще е тази нощ. Все пак обаче постлах чаршафите и подложките на дивана. Тогава нещата започнаха да се развиват главоломно. Напъните станаха неудържими, но още не вярвах, че ще имаме бебе тази нощ. Внимавах само да не напъвам аз, а да оставя бебето и тялото ми да вършат тази работа, както ме беше посъветвала Клер. На моменти напъните бяха толкова силни, че единствения начин, да не им се противопоставям и стягам мускулите си беше да вокализарам както и каквото ми дойде. Знаех, че е много важно да продължа да дишам, а не да задържам дъха си, но това беше значително по-трудно от вокализирането. Не ми се мисли за съседите ;))
Изнервеният ни татко се опитваше да спи, макар че с моето мучене из всички стаи, едва ли е успял ;) Изведнъж напъните се засилиха драстично и вече нямаше съмнение, че бебето се ражда. Едва успях да си сипя гореща вода в приготвеното легенче и да изстискам едни компрес, когато усетих как главата се придвижва надолу. Качих се на дивана на 4 крака и притиснах компреса до перинеума. Напъните обаче бяха толкова силни, че единствено успявах някак си да ги контролирам като се навеждах напред. Напомних си максимално да отпусна вагиналните мускули, което обаче щеше да е задача невъзможна без предварителната подготовка (правихме масажи на перинеума в деветия месец, и разни други техники, усвоени в курсовете по йога за бременни), компресите и вокализирането. Извиках на мъжа ми да стопли още вода, тъй като компресите бързо изстиваха, но той още сънен не я разхлади и аз едва го дочаках. Застана зад мен и ми каза, че анусът ми бил отворен и щял да го почисти. Извиках му да не ме докосва и го бутнах с крак. В същия момент погледнах надолу и с лека изненада видях колко много съм се отворила. Идея си нямах колко още ще й трябва на главата, само усещах силното разпъване на перинеума и притисках горещия компрес. Разбрах кога главата премина, едва като усетих намаляване на натиска. Докато погледна надолу обаче телцето се изхлузи и бебето проплака. Беше съвсем розовичък и много буден. Баща му първи го пое и го обърна по корем, за да изкара остатъка от течността в носа и дробчетата му, и после ми го подаде. Пъпната връв беше леко замотана около едното му краче. Имаше кръв по главата тъй като през цялото време докато траеше активната част на раждането аз леко прокървявах от шийката. С телцето излезе и част от мембраните, но си остана да виси до пъпната връв. Не сме се занимавали да почистваме бебето, побързахме само да го наситним удобно в мен, да го завием и да му сложим шапчица, защото не е истина колко бързо губят топлина новородените. После му дадох да суче и повече не сме му чули гласчето. Мекониумът излезе след около 4 часа и хубавичко го омаза. Тогава почистихме телцето от остатъците от кръв и други мръсотийки, като внимавахме, да не почистваме където нямаше нужда. Нямах никакви контракции, нито по време на напъните, нито след това, и плацентата излезе едва след три часа. Никак не ме притесни този факт, знаех за случаи и след 8 часа и повече. Малко преди това решихме да отрежем пъпната връв, за да мога и аз да се раздвижа. В комплекта за раждане, който поръчахме, имаше клипси, но в крайна сметка решихме да ползваме конци (в случая стерилни не намерихме, но разбрахме, че и не-ароматизирани конци за зъби ще свършат работа, а Клер ни обясни как и къде да вържем). От изследвания на СЗО разбрахме, че обработка с алкохол, спирт, талк и пр. само ще забави падането на пъпчето, така че освен стерилни ножици и добре измити ръце, друга грижа не сме прилагали (24 часа по-късно, пъпната връв е съвсем твърда и предполагам, че до 3-4 дни ще падне). Знаех, че плацентата е нещо бая голямо, но пак се изненадах от размера и количеството кръв. Плацентата решихме да замразим и заровим в градината на къщата ни в провинцията. Заедно с плацентата излязоха и някакви парчета като черен дроб, но това хич не ме притесни. Нито съм се чудила дали не останало нещо от плацентата в мен. Просто нямам черни сценарии в главата си. Разкъсвания също нямам. Не че някой ме е проверявал, но човек си усеща тялото и знае кога е ок и кога не е. Кървенето е направо слабо в сравнение с това, за което съм чела. Матката се прибира буквално за часове, дори кожата по корема се прибира. 24 часа по-късно, матката беше с размерите на портокал, а аз можех да си обуя джинсите J.
Не ми се мисли какво би станало, ако имахме уговорка с лекар или акушерка. Трудно мога да си представя някой да ме чака аз да се наканя два дена дали да раждам и накрая да отида да си легна точно преди напъните J За болниците пък да не споменавам.
Много хора допринесоха за безпроблемното протичане на бременността и раждането – диетологът, страхотният хомеопат, който имаме, Роси с нейния опит и курсовете й за бъдещи майки, хората, които не поставиха под съмнение избора ни, и разбира се Клер. Едва ли, примерно, щеше да ми е толкова комфортно да клеча по време на контракциите, ако не бяхме клечали до припадък при Роси J Затова пък вечерта ме хвана страшна мускулна треска от непрекъснатото клякане и ставане по време на контракциите! Поне съм си стегнала добре мускулите, ако не друго ;)
Мартин е много спокойно бебе, дори майка ми се изненада като го видя – един такъв кротък, без бръчици и със страхотен тен на кожата (аз изглеждам като болно боливийско дете до него ;)). Спасихме го от първите ваксини като го родихме в къщи, за другите се уговорихме с педиатъра, да ги отложим и не мислим изобщо да го тормозим с такива неща.
На видеозон сме го гледали само веднъж в осмия месец и тогава ни наплашиха, че е напречно разположен, че пъпната връв му била омотана около врата, че сърцето било с различни камери и всякакви щуротии. Аз бях много против този преглед, но баща му настоя, а за него беше важно. Клер обаче ни научи как да слушаме сърцето без уреди и до последно си имаше пулс на спортист J От изследванията в поликлиниката се съгласих само на стандартните кръвни тестове, тай като съм почти на вегански хранителен режим, но проблеми не съм имала, напротив.
Решението ни да го родим в къщи беше плод на напълно информиран избор и гигабайти изчетена литература. Едва ли щеше да е неасистирано, ако у нас имаше традиционни акушерки като Клер, но срещнахме единствено много страх и неразбиране сред медицинските лица. Промяната на модела у нас обаче е въпрос на време и вероятно значително по-кратко отколкото много хора си го представят J
Лично аз подкрепям тази промяна с каквото мога, защото съм убедена, че тя е от изключителна полза за бебета, за майките и за татковците.

Откакто човечеството съществува, силата на майката е тази, която дарява живот. Чрез Майката животът продължава, преминава от едно тяло в друго, размножава се. И така от самото начало на човечеството - стотици хиляди, а според някои източници и милиони години...

Но какво се случва в последния век?
Технологическият прогрес навлезе и в тази сфера, като напълно отне Силата на жената, направи я неквалифициран пациент,  връчи цялата отговорност на докторите и апаратурата, под мотото „Докторе, направи го ти! Аз не вярвам, че мога да се справя! Страх ме е и от болката и от това, че може нещо да се обърка. Ако може да ме няма докато раждам, най-добре.”

Ето и причината раждането с Цезарово сечение да се вдигне до близо 40% от ражданията  - не основателните медицински показания, а страхът. Страхът, че може нещо да се обърка - а така играем на сигурно. Страх, който се подхранва от всички посоки, най-вече от Системата на „здравеопазването”, която отдавна се е превърнала в Пазарна система, при която от Цезарово сечение просто се печели по-добре. Но какво губим ние жените при тази мнима сигурност?

Невъзможността на жената да изживее кулминацията на този процес, за който тялото й се е готвило девет месеца, да дари живот в пълно осъзнаване и да изяви своята първична сила психологически отрязват достъпа до дълбоките нива на нейната природа. Удоволетворението след естествено раждане е нещо много различно от усещането, че някой друг е свършил тази работа. Важно е как жената ще изживее раждането, то е свързано с нейното самосъзнание като жена, с дълбоката й сексуална природа и пластове, които са отвъд съзнателната част от Аза – в първичната дълбинна природа на Дивата Жена, чрез която живота се е предавал от поколение на поколение. Света на архетиповете. За раждащото се дете това също е от значение - как ще бъде родено.  

Къде е отишла Силата на Майката?
Защо жената все повече губи своята естествена способност да ражда по естествен път, защо патологията при раждането, секциото и усложненията се случват все по-често, а страхът завладява пространството на съзнанието? Не му ли даваме твърде много от себе си, от живота си, от мечтите си? Защо?

Тези въпроси, а и още много други възникнаха в мен, при подготовката ми за моето трето раждане. Този път бях решила да се изправя срещу този страх, да го погледна директно в очите, да се срещна с него, за да мога да се отделя и разгранича от неговите владения...

Защото този път бях решила да се отдам на силата в мен, на инстинкта на Древната дива жена, която нямаше нужда от всички тези апаратури, монитори,  анестезии и пр., от сигурността на болниците и лекарите.  Исках да родя в къщи, без ненужна намеса, без да ми определят как да раждам, без да ми вкарват чужди вещества и хормони,  без да отнемат детето ми веднага след раждането, да мога спокойно да се оставя на инстинкта да ме води, да се отпусна на Родовия Поток и най-вече да се доверя на Разумността на Вселената, в която всичко се случва така, както го сътворим.

Решението не дойде отведнъж. Първо търсих екип, който да споделя моите разбирания за ненамеса и активно естествено раждане при възможност за избор на поза от мен. Не можех да повярвам, че дори това малко нещо им обърква до такава степен сценария, че отказваха. За информация - гледала съм документирани кадри от болница в Унгария, където раждащите жени са в удобна за тях поза, а акушерката е приклекнала и асистира, независимо от неудобството.

Защо позата е толкова важна? Първо, тя може да съкрати около 30% от пътя за излизане на бебето, да даде допълнително силата на Гравитацията, да намали вероятността от разкъсвания, да даде на жената сила и сигурност - а не тя да лежи овързана в напълно безпомощна пасивна позиция по гръб с вирнати нагоре крака. Този наглед маловажен детайл се оказва ключов за благополучен и бърз изход на раждането, който в крайна сметка само би улеснил докторите. Но изглежда засега това противоречи на техните разбирания за удобство. Тук вече ще цитирам: „Съжалявам, но на нас трябва да ни е удобно, не на вас!” - репликата бе на дежурния лекар в Майчин дом при раждането на второто ми дете, когато съвсем основателно възроптах срещу заемането на тази поза на легло, изцяло хоризонтално, дори без така удобните каиши за захващане при напъването.

Това на повечето жени им се струва в реда на нещата. Защото така е общоприето, значи е правилно. Щом докторите казват, че трябва да лежиш овързан за проследяване тоновете на бебето, със системи за какво ли не вкарвани в организма, значи така трябва. Щом трябва да раждаш по гръб с вирнати крака, значи така е правилно. И дори не знаят че благодарение на тази поза има толкова много разкъсвания и че така раждането много се затруднява и забавя.

Но методите на нашите доктори, при цялата модерна апаратура, която ги заобикаля, са вече доста остарели. Във все повече страни по света вече оставят жената да ражда по удобен за нея начин, като ролята на екипа е не да ръководи раждането, а да го спомага при нужда. В страните, в които домашното раждане е прието, акушерката не се намесва в процеса, освен ако е необходимо. Най-малка перинатална смъртност има там, където има най-малка намеса в хода на този процес.  Естествените механизми на тялото на майката са най-добрите. Особено ако тя психологически е подготвена, знае какво да очаква, не се страхува, не се съпротивлява, заема съответните пози, за да спомогне разкритието и раждането.  

И така, като не намерих съответното място и екип, реших да потърся поне една акушерка, която да се съгласи да спомага раждане у дома, като цялата отговорност я поемах аз, бях готова и писмено да оформим нещата, за да не се притеснява. Но и тук ударих на камък. Тези, към които се обърнах ми отказаха, защото: „Ами ако нещо се случи?”

Интересно, защо професионалистите не могат да упражняват своите умения извън болничната обстановка?  
Участвах и в едно предаване, посветено на темата в „Часът на мама”, излъчено на 22.01.2008. повдигнах този въпрос, и след това във форума към предаването доста се изненадах от прочетените там мнения.  Никой вече не вярва, че едно раждане може да протече напълно естествено и гладко, без никаква нужда от намеса, без патология, без усложнения. Защо? Темата си заслужава обширно социологично проучване.  

И тогава дойде последния вариант - неасистирано раждане у дома. Месеци преди раждането попаднах на сайта www.unasistedhomebirth... както и влязох във връзка с две жени, които вече бяха направили този избор и бяха родили в къщи без доктори и акушерки. Вдъхновяващ опит.

Защо жената да не може да роди сама без напътствия и авторитети? Да има смелостта да се довери на мъдростта на собственото си тяло и дълбоко вкоренен инстинкт?

Обсъдихме този вариант с моят мъж и решихме, че ТОВА Е. Започнахме да се подготвяме. Изчетохме доста книги, включително и традиционен учебник по акушерство, изгледахме доста филмчета, някои от тях може да видите тук, снабдихме се с необходимите за раждането неща и постепенно времето си дойде.

Контракциите се появиха няколко дни преди събитието. Бяха подготвителни, напомняха, че времето иде.  Държаха ни в готовност. Често се свързвах се детето в мен и мислено го превеждах по пътя навън, вдъхвах му кураж, говорех му...

Ето така:
С всеки изминат ден се приближаваме все повече до раждането ти...
С любопитство и трепет изживявам последните дни, в които сме заедно и в които ти беше до мен, в мен, израсна от плътта ми, образува своето тяло чрез моето тяло и вече си готов да се отделиш...
Прекрасно е като си помисля, че твоето Раждане приближава... ще е хубаво да прекосиш Тунела и смело да излезеш през Прохода. Не се бой, просто се гмурни като в дълбоки води, гмурни се във сушата, защото досега си бил във водата... поеми своя първи дъх смело, не се бой от това ново усещане, то ще те съпътства през целия ти живот...
Може да има момент, в който ще преживяваш затиснатост, но просто продължавай напред. Аз ще се отварям за теб постепенно, ако има нужда, изчаквай ме да се отпусна и тогава продължавай. Баща ти ще ми помага, ще помага и на теб...
Остават броени дни до раждането ти... подготвяме се за теб, така, както трябва...

Помощта на бащата бе много важна за мен. Мислех си как времето на патриархата е заклеймило жената да ражда в мъки, още в Стария завет, като мъжът винаги е чакал някъде другаде раждането на своето дете, но не и до жената, не и като неин помощник. А той може да направи много за да облекчи нейното положение - масажи, сред които има такива, които стимулират процеса и такива, които облекчават болката, може да я целува дълбоко, за да отпусне тя лицевата си мускулатура, която пък е свързана с мускулатурата на вагината, може да диша с нея, да вика с нея, да бъде с нея в този извънреден миг.  Мислех си и затова,  че вече епохата на Водолея е настъпила, а с това идва и нов ред на Земята, при който не Матриархата, отминал преди хиляди години, не и Патриархата, който си отива заедно с епохата на Рибите, но Баланса между мъжкото и женското начало, при който мъжът и жената са равностойни партньори... дори в раждането... Колко естествено е  детето, заченато в любов между двамата, да бъде посрещнато именно от своя баща - той да го поеме, той да му отреже пъпната връв, той да го подаде на майката... Така кръгът се затваря…

Самото раждане протече неочаквано бързо. Предишните ми две раждания също бяха много бързи – за около час и половина след първата болезнена контракция, но това сега би рекорда. От първото прорязване, при което вече разбрах, че е наистина сериозно до раждането на бебето бяха минали само 50 минути. Едва ли можеше да стигнем до болницата ако бяхме решили да ходим там.  А сега бе толкова добре, че можех да се отдам на раждането без да мисля как ще стигна до колата, без да мисля за задръстванията, дали ще успея да стигна навреме, без да попълвам документи и да отговарям на въпроси, без излишни движения, премествания, клизми, пукане на водите, вагинални прегледи и всички тъй до болка познати неща.

Вместо това просто се облякох подходящо и се отправих към приспособлението за раждане.
Бяхме изобретили едно много удобно нещо - един хамак, хванат на една кука за тавана, който ми позволяваше изцяло да освободя тежестта от таза, кръста и краката и същевременно да имам свобода на движенията. Можех да заемам различни пози - на колене, клечаща и други, които предварително познавах добре и се бях погрижила за удобството в тях.
Имах и голяма гумена топка, също много удобна за началната фаза.
Процесът се развиваше със шеметна бързина.
Усетих как започва отделянето и придвижването надолу. Прокървях.
Болката си бе сериозна - нито можех да ходя по време на контракциите, нито дори да говоря, само дишах дълбоко и потъвах...
Почти не различих момента, в който болката се превърна в желание да напъвам. Стори ми се твърде скоро, за да е истина. Опитах се този път да не напъвам силно и дълго, както предишните два пъти, защото макар и да бях изкарала бебетата с по три напъна, се наложиха няколко шева, а сега нямаше да има кой да свърши тази работа. В този случай виковете ми помогнаха. Оставих се на идващите звуци, като чрез тях изкарвах голяма част от енергията, караща ме да напъвам. Самият напън се стараех да е точно с такава сила, каквато тялото ми искаше – не му давах допълнително сила, а го оставях да премине такъв, какъвто е. Опитвах се да правя кратки напъни, по два-три на контракция. Така определено беше много по-добре, дори имах илюзията, че мога да контролирам процеса. Чувствах се много сигурна и спокойна, въпреки болката.
Когато същинското раждане започна, вече бях в клечаща поза, която се оказа наистина много удобна за тази цел. Мъжът ми ми поддържаше перинеума с топли кърпи, за да му помогне да се разтегне и отпусне. Това наистина върши работа, чудно защо не го правят в болниците, а бързат да режат. Не само се спестяват излишни шевове, но и възстановяването става много по-бързо.
При поредния напън любимият възкликна:

При следващия напън главата излезе, все още обвита в околоплодния мехур като в скафандър.   
Беше ми много приятно да се отпусна в този момент, не усещах никаква болка. Главата бе излязла, очаквах следващата контракция, за да изкарам тялото.

Прегърнахме се и тримата, беше толкова прекрасно. За първи път можехме да изживеем тези мигове заедно, напълно отдадени на Появата на Новия човек, да го приветстваме като достоен пълноправен член на нашето семейство. Все още пъпната връв ни свързваше. Малкото човече се опитваше да си отвори очичките, да огледа къде е дошло, увихме го топло, и докато му се радвахме, плацентата се отдели с поредната контракция. Е това вече беше облекчение от ново ниво. Почувствах се съвсем разтоварена и облекчена.